image

Райна

Нека се върнем назад във времето, приятели. Доста назад. Време, в което селата ни бяха пълни с живот. Време, в което хората знаеха, че ако не са от сутрин до вечер на полето няма да могат да сложат насъщния на масата. Време, в което нямаше компютри. Нямаше мобилни телефони. Нямаше салони за красота.
В едно такова селце от онова сурово и романтично време, сгушено в полите на Стара Планина, имаше едно семейство. За разлика от почти всички други семейства в това имаше само едно дете, момиче. Голяма рядкост. И понеже бе една на майка си Цана и баща си Манол, Райна бе много, много обичана. Когато момичето стана на възраст за женене, родителите й не искаха да я дадат просто така на някой. Щерка им бе специална, и трябваше да има специален мъж. От сой.
На Райна не й се налагаше да работи наравно с другите девойки от село, майка й се тревожеше, че Слънцето ще нарани порцелановата й кожа. Младото момиче стоеше предимно вкъщи, занимаваше се с домашна работа, от време на време хранеше животните, основно обаче комшиите я виждаха да седи под асмата, шиеше гоблен или четеше някоя книга. Още нещо много рядко за това селце в ония времена.
И така, Райна с бадемовите очи, гарваночерната коса и порцелановата кожа навърши пълнолетие, без да има кой знае какъв опит с момчетата, без да й се е налагало да работи тежка работа, в очакване на принца на бял кон, който така и не дойде. Или дойде, но не бе на кон, а с куче. На всичкото отгоре и бос. И не бе принц, даже май не бе и човек. Но да не избързваме, нека оставим историята да продължи.
Един слънчев ден, докато Райна хранеше кокошките на двора, майка й Цана седна на дръвника до нея и се хвана за кръста.
– Райне – започна жената, – Днес не се чувствам добре.
– Какво ти е, мамо? - обърна се към нея младото момиче. -Как да ти помогна?
– Кръстът, кръстът ме боли, чадо – изохка майка й. -А трябва да отнеса на тейко ти обеда.
– Аз ще му го дам – скочи девойчето. -Ти само почивай.
– Ще можеш ли? - погледна я майка й. -Пътят до долната ни нива не е малко, и минава през реката. А реката е буйна тази пролет, от големия сняг, дето падна зимъска.
– Е нали сте ме водили толкова пъти бе, мамо. - тръсна глава Райна и се засмя. -Обедът готов ли е?
– Готов е – замислено отвърна майка й. -Виж, Райне, посред бял ден е, обаче внимавай. Пази се.
– От какво? Диви животни не слизат пролет в селото, страх ги е.
– Не животните са най-страшното тук, чадо. Хората, хората са по-страшни.
– Какво ще ми направят? Какво могат да ми вземат? - усмихнато попита Райна. -Аз не нося пендари, нося обеда на тате. Само него могат да ми вземат.
– Малка си и си наивна, Райне, и ние сме виновни за това – изпъшка майка й, ръката й разтриваше болния кръст. – Пазихме те. Виж – поклати глава жената, – рано или късно ще трябва да излезеш от тази къща, и да срещнеш съдбата си. Досега не си била по седенки, не знаеш какви са момчетата. Понякога могат да те омагьосат, със сладки думи. Не им вярвай!
– Добре, да не говоря с момчета. Тръгвам – момичето грабва вързопа с храна и хукна към външната порта на селския двор.
– Райне – спря я за последно наставление майка й. – Има и още нещо. Малко е глупаво, но ще ти го кажа. В нашия край има предание. Като бях малка си мислех, че е чиста глупост, бабини деветини. От ония истории за Торбалан, с които плашат малките деца. А с тази плашат девойките. Хубавите девойки, като теб.
– Кажи, мамо? – обърна се Райна, вече бе на изходната порта. – Каква приказка ще ми разкажеш?
– Говори се, че имало змей в нашата гора, Райне. Отвличал най-красивите девойки, за да ги направи свои жени.
– Това наистина са пълни глупости, мамо. Нещо друго?
– Водел ги в пещерата си, за да живеят при него. Слагал на краката им железни опинци, за да не бягат.
– Железни какво?
– Нещо като обуща. Девойките можели да си тръгнат само след като скъсат опинците от носене.
– Ахааа...
– Сестрата на змея се смилявала над бедните отвлечени девойки и ги съветвала как да скъсат опинците – вечер в жарава, сутрин в студена вода. На третия месец цървулите се строшават и девойката се прибира. Но не е сама, Райне.
– Не те разбирам.
– Трудна е, винаги. Носи детето на змея.
– Мамо – невярващо поклати глава Райна, – ти познаваш ли отвлечена от змея девойка?
– Не – въздъхна майката. – Но това не означава, че няма змейове.
– Знаеш ли какво си мисля аз, мамо? - каза младото момиче точно преди да изхвръкне от портата. -Мисля си, че тази история са я измислили майките на момичета, които са забременели без брак. За да изчистят името си.
– Дано да си права.
– Бързам, мамо – махна с ръка Райна и изскочи на улицата. – Тате сигурно вече е гладен.
Младото момиче пое е уверено по познатия път, който бързо я изведе извън селото. Не след дълго застана пред реката, която трябваше да премине. Права бе майка й, наистина бе необичайно пълноводна. Райна събу цървулите си и се огледа.
Да, бродът се виждаше ясно. Други пъти обаче водата стигаше до глезените, сега без проблем щеше да мине коленете, а не места като нищо щеше да стигне и до кръста. Райна изохка, буйната пенлива вода не й се понрави.
Тъкмо щеше да стъпи в бързите бистри води, когато усети, че някой я наблюдава. Обърна се рязко, и тогава ги видя. Бяха мъж и неговото куче. Не приличаха на нито един мъж и куче, които Райна някога бе виждала.
Животното бе огромно, приличаше на карачанка, но бе цялото черно, с едно малко изключение. Веждите на животното бяха кафяви. То седеше до лявата ръка на господаря си и гледаше право в Райна. Не бе вързано, но явно бе добре обучено. Чакаше заповеди, момичето бе убедено, че ако мъжът нареди, огромният звяр като нищо щеше да й се нахвърли.
После обаче Райна се загледа в мъжа и на момента забрави за животното.
Мъжът определено не бе от тяхното село, в тяхното село нямаше такива мъже. Първо бе много висок, най-високият човек, който Райна някога бе срещала. Имаше изправена стойка и широки рамене, ризата му бе бяла като девствен сняг. Ръцете му бяха силни и възлести, все едно по цял ден вдигаше трупи в гората. Ходеше бос, не носеше нищо, нито дори малка торбичка през рамо за най-важните неща. Усмивката му бе топла, предразполагаща. Сините му очи обаче показваха нещо друго, някаква древна сила се бе спотаила в тях. Хипнотизиращ поглед, в който можеш да се изгубиш. На пръв поглед Райна не можеше да определи възрастта на този мъж.
– Здравей, Райне! - каза непознатият. – Не съм те виждал от доста време, пораснала си. Станала си жена. Хубава жена.
– Здравей – отвърна му Райна и заби поглед в бързите води, бузите й поруменяха от смущение. За пръв път някой й говореше така. – Откъде знаеш името ми?
– Познавам те, познавам и рода ти. Една си на майка и баща, помня нощта, в която се роди. Хората от селото си мислят, че не виждам, че съм ги забравил. Понякога си говорят, че може да съм умрял, дори. Забравят, че аз живея много, много по-дълго от тях.
– Къде живееш? – попита Райна. – Явно не в селото.
– Там – махна неопределено с ръка мъжът.
– В гората? –  ахна младото момиче. – Какъв си ти? Дървосекач? Не ми се вярва, с тази бяла риза.
– Да кажем, че съм ловец, Райне – усмихна се мъжът.
– Ловец? Без пушка? – засмя се момичето. – Какво ловиш без пушка?
– Не всеки дивеч има нужда от пушка, Райне – не спираше да се усмихва мъжът. – Понякога е достатъчно да си в правилното време на правилното място.
– Не разбирам – замислено отвърна момичето.
– Не ти и трябва – намигна й съзаклятнически непознатият. – Искаш ли да те пренеса през реката? Зная най-плитките места на този брод, минавал съм го много преди да се родиш.
– Ами не знам, мама ми е казала така с непознати мъже да не тръгвам – пак заби поглед надолу Райна.
– Остави ме да те пренеса – отвърна й мъжът, направи две огромни крачки към девойката и с неочаквана сила я грабна и я вдигна като перце, – и от другата страна на реката ще ти кажа името си.
Райна ахна, после се гушна в непознатия и затаи дъх, всичко от последните минута-две й се струваше нереално, все едно бе попаднала в непозната за нея приказка. Красива приказка. Усети мускусния опияняващ аромат на потта на мъжа, усети суровата сила на играещите под бялата риза мускули на гърдите му, вгледа се отблизо в очите му. И се изгуби в тях.
От другата страна на реката първо изскочи огромното куче и се изтръска, то я бе преплувало без никакви грижи. После на сухата земя стъпи и високият бос непознат. Все още държеше Райна, тя така и не понечи да слезе. Забрави да го попита за името му, той така и не й го каза. Просто я отведе навътре в гората, там, където не бе стъпвал човешки крак.


Четохте откъс от сагата „Куцулан“.


Купи сега Промоция 4 в 1- Куцулан 1, 2, 3 и 4

(цена с включена доставка на територията на България до офис на Спиди - 45.00лв.) *промоцията важи до края на месеца Или поръчай на телефон: 0884929112
Не е въведено име!
Грешка в e-mail !
Не е въведен телефон!
Не е въведен адрес!
Не е въведено количество!
Липсва текст на съобщението!
Не са приети общите условия!
Полетата с (*) са задължителни!