Синът на змеевата невеста
На седем годишна възраст, когато му се наложи да тръгне на училище, бе с глава по-висок от наборите си, и доста по-едър. Приличаше на четвъртокласник. Нито едно от децата на неговата възраст не посмя да го закачи. За съжаление нито едно от тях не му и проговори, всички вече бяха предупредени от родителите си да странят от него, дори и първото дете, което момчето бе видяло през живота си, момиченцето от съседната къща, което бе протегнало ръка към него в деня, в който го бяха били. Казваше се Катерина. Имаше миловидно лице и руси коси, като малко ангелче. Момчето я бе харесало още в деня, в който я видя за пръв път. Тя обаче се правеше, че не го познава. Личеше си, че се страхува от него. Всичките първокласници се страхуваха от него.Това обаче не важеше за по-големите батковци...
Причакаха го, причакаха го още първия учебен ден. Бяха трима четвъртокласници, същите, които му счупиха двете ръце преди няколко години. Издебнаха го след последния час, когато момчето вървеше само към къщи. Изскочиха иззад един ъгъл, и тръгнаха към него. Тарторът на бандата, баткото на Катерина, крачеше най-бързо, доближи го първи и със замах му разби устата.
– Копеленце – процеди през зъби той. – Знам, че си в класа на сестра ми. Не искам да я доближаваш, животно такова. Докога ще черните селото, ти и оная курва, майка ти? Нали знаеш, че при нея идват мъже от другите села?
Синът на Райна само изплю кървава храчка и му се усмихна. Очакваше ги, вече знаеше, че ще му се налага да се бие за оцеляването си. Чудовището в него растеше с всеки изминал ден, хранено от хорската омраза. Момчето не трепна, бе готово за схватката, бе тренирало действията си в дола, отново и отново. И сега знаеше какво да прави. Усмивката му бе влудяваща, заради кръвта зъбите му изглеждаха червени, а в очите му проблесна жълтеникав пламък. Направи крачка назад, и бръкна с отработен жест в раницата си. Пъргаво извади отвътре къса дебела дървена сопа, беше прикачил малък ремък в основата й. Той щеше да попречи на сопата да се изхлузи от ръката му при удар. И докато децата го гледаха ошашавени, застана така, че нито едно от тях да не е зад гърба му. И тогава замахна.
Сопата попадна право в устата на момчето, което току-що го бе ударило, чу се изхрущяване. Счупи му четирите предни зъба и ги прати в гърлото му. Нападателят падна на колене, хванал с ръце удареното си разкървавено лице. Вторият удар попадна право в темето на второто дете и го прати в прахта, в безсъзнание. Третият четвъртокласник побегна, само за да види ужасен, че първокласникът го гони. Не трябваше много, синът на Райна бе много по-бърз. И много, много по-жесток. Сопата попадна в тила на преследваното дете, и то зарови лице в прахта. Момчето се огледа, и тримата му нападатели бяха на земята. Сега бе негов ред.
Не след дълго Катерина доближи биещите се деца, и тя се прибираше към дома по същия път. Хукна към брат си, в отчаян опит да му помогне. Момчето я видя и се намръщи, явно бе чия страна взима тя. Грижа я бе за собственото й семейство, не за някакво непознато дете от съседната къща. Дете, което я бяха предупредили да избягва. Дотук със симпатиите.
Съседка чу писъците, и излезе да види какво се случва. Три деца се търкаляха в прахта и виеха от болка, невръстно момиченце плачеше на колене, а малък демон скачаше върху повалените деца и ги налагаше с цепеница. Когато жената все пак успя да го дръпне, той се обърна рязко, като змия, която иска да я ухапе, и тя ужасена го пусна. За кратка безумна секунда й се стори, че очите на малкия бяха жълти. Всъщност ирисите на очите му бяха жълти, но друго бе смущаващото. Зениците на момчето не бяха кръгли, бяха продълговати вертикални цепки, като на змия.
Жената изпищя и се хвана за главата, после щеше да сънува тези змийски очи.
След секунда илюзията изчезна, и очите на момчето възвърнаха нормалния си син цвят. Малкият побягна. Тримата нападатели не успяха да се приберат сами, двама от тях имаха сътресения, на всичките ръцете бяха изпочупени. Само момиченцето беше без видими поражения.
Същата вечер бащите на обезобразените деца нахлуха в дома на Райна. Тя вечеряше с детето си, без да има понятие за случилото се през деня. Докато хапваха момчето се усмихваше, нещо, което му се случваше все по-рядко. Изведнъж се чу силен удар и вратата на малката им къщичка се отвори рязко, ключалката й бе разбита. Трима ядосани мъже влязоха в малката стаичка, бяха дошли за да дирят мъст.
– Ето го, копеленцето! - посочи момчето най-едрият от мъжете, бащата на Катерина. -– Това изчадие счупи зъбите и ръцете на детето ми.
– Спрете! - изпищя Райна и се опита да застане между нападателите и сина си, силни мъжки ръце я хванаха и запушиха устата й.
Момчето не реагира, само седеше на масата и се усмихваше. Повалиха го на земята, и започнаха да го ритат. Мъжете бяха пияни, от тях лъхаше на бъчва. Алкохолът ги правеше нагли, те не мислеха за последствията.
Ако мъникът бе нормално седемгодишно момче, щеше да издъхне още там, на пръстения под, от множество вътрешни разкъсвания. Но той не умря. Дори не изпадна в безсъзнание, изгледа с безизразно лице как мъжете разкъсват дрехите на майка му, как я насилват, как си тръгват и я оставят безпомощна и гола в малкото им легло. Някак си успя да намери в себе си сили да стане от земята и да я завие. Не заплака, от сълзите му не би имало никаква полза.
Чудовището в него бе станало огромно.
На следващия ден Райна отиде за пръв и последен ден в милицията, за да се оплаче. Единственият служител на реда в селото, Иван, бе близък приятел с насилниците й. И много добре знаеше за какво става въпрос. Бяха го предупредили, че онази курва ще дойде с копеленцето си. Мъжът бе подготвен. Изслуша я, без да му трепне окото.
-Така – тежко започна Иван. -Какво си имаме тук... Една жена с леко поведение, без мъж, но за сметка на това с извънбрачно дете, явно от някой клиент, обвинява трима от съселяните си, мъже семейни, с безупречна репутация и на положение, че са я насилили. Кой ще се върже на това?
-Не знам кой ще се върже – изсъска Райна, беше започнало да й става ясно чия страна ще вземе милиционерът. -Обаче се случи. Снощи разбиха входната ни врата, тя още е така, ела и виж.
-Няма нужда - ухили се Иван. -Ще говоря с мъжете, но знам, какво ще ми кажат. Че си проститутка и се опитваш да ги изнудиш за пари. Някой клиент другоселец не си е платил и ти сега се чудиш как да изкараш някой лев. Пък може и да ви е ошамарил като си му поискала пари, знам ли? Проституцията е забранена в Народна Република България, нали знаеш? Мога да те прибера още сега.
-Лъжа, така ли? - повиши глас Райна и хвана ръката на сина си, дръпна го към себе си. -А това какво е? - и пъргаво смъкна ризката на детето си, отдолу си личаха следите от ритниците на мъжете, ребрата му бяха на огромни мораво-сини петна, виждаше се че някои от тях са пукнати. Момчето дишаше на пресекулки, всяко поемане на дъх му костваше много болка. Лицето му обаче оставаше безизразно.
-За малко не го убиха! - изплака младата жена.
-Твоят син е нападнал децата им, и им е счупил ръцете – театрално въздъхна Иван. -Ти какво очакваше да стане?
-Така ли ти казаха те? - скочи младата жена. -Че моето дете е нападнало? Един първолак срещу трима четвъртокласници? Вярваш ли им?
-Имам показанията на съседите, синът ти ги е изненадал в гръб, и се е разправил с тях с особена жестокост. Ти какво очакваш да се случи после?
Райна не отговори, само сложи ризата обратно върху обезобразеното тяло на детето си, нямаше сили да гледа синините.
-Виж сега, малкия – наведе се уж загрижено Иван към момчето. -Ако ти си лош, и другите ще са лоши с теб. На насилието се отвръща с насилие. Няма от какво да се оплакваш, нали?
Детето не отвърна, само го гледаше с немигащи очи. Нямаше емоция в този поглед, само смущаваща пресметливост.
-А ти, другарко Райна – Иван наблегна на другарко, от устата му прозвуча като подигравка. -Крайно време е да разбереш, че в наше село място за безпътни жени няма. Не е зле да ти дойде най-сетне акъла, да си съберете багажа и да се омитате от селото ми. Иначе знам ли, може и по-лоши работи да ви се случат.
-На нас? -ахна Райна. -Заплашваш ни... А на нападателите ни?
-Какви нападатели?
Жълто пламъче проблесна в очите на момчето. Подари на Иван най-озъбената си усмивка и дръпна ръката на майка си, време им бе да си ходят в къщи. Имаха врата да оправят, и да слагат компреси на пукнатите ребра на детето. Тук само си губеха времето. Поредната битка бе изгубена, но войната едва сега започваше.
...........................................
Когато навърши четиринадесет младежът реши, че е време да започне с отмъщението си. Бе физически и психически готов. Първи в плана му бе местният милиционер, мъжът, който им се присмя, когато отидоха при него, заплаши ги така и не започна разследване срещу насилниците на майка му. Той бе вече на около петдесет години, възпълен, обичаше да си подремва следобеда и да се къпе в местните вирове. Когато не го мързеше, ловеше там и риба.
Един хубав ден милиционерът отиде за пореден път на любимия си вир, надолу по реката, и с учудване видя, че в него вече се къпеше някакво момче. Момче, което мъжът не познаваше.
– Здрасти – поздрави мъжът. – Какво правиш на моето местенце?
– Нищо – отвърна му младежът. – Ловя риба.
– Е баш тука ли? Как не си намери друг вир, този е моя. А аз съм закона тук, така че разкарай се от мястото ми.
– Хубав вир си си избрал – усмихна се момчето. – Виж какво извадих от една дупка тука, под тоя големия камък – и посочи нещо в тревата. Там имаше наредени десетина мрени, едри и бели.
– Тука? - учуди се мъжът. – Под този камък? Сигурно съм се пробвал над сто пъти тука, не съм вадил повече от две-три риби. И тук-там някой рак.
– Не е трудно – подкани го момчето. -На няма и метър дълбочина, даже и сега има риби долу, току-що ги усетих.
– Ми да пробвам и аз, а? - ухили се полицаят и съблече ризата и панталона си. -Тука, викаш?
Влезе бавно във вира, да не уплаши рибите. Наведе се и започна да опипва под камъка.
Младежът клечеше на скалата над него и се усмихваше.
– Как не ме помниш? - попита той мъжа. – Селото ни не е толкова голямо.
– А де? – разсеяно отвърна блюстителят на реда. – Чакай, тук май нещо мръдна, стой да му се не види, изтървах я, гадината, а беше голяма – и продължи да ровичка.
– Може и да не ме познаваш, аз прекарах детството си в дола, зад нашата къща – продължи младежът. – Не смеех много да се показвам пред хората. Много бой отнесох, имам десетки счупвания по ръцете и ребрата. Пръстите ми са всичките били счупвани – и момчето показа лявата си ръка на мъжа, дясната стискаше голям камък зад гърба му. Пръстите му до един бяха криви. Не бяха зараснали както трябва, така и с майка си не отидоха при местния фелдшер.
– Били са те, викаш? – ухили се мъжът и продължи да бърка в подмола. – Ми що не дойде при мен, на мен това ми е работата. Щях да прибера който те беше пребил в кауша и повече нямаше да те закачат.
– Така ли? – усмихна се младежът с усмивката на хищник. – Идвахме с мама веднъж, след като я изнасилиха трима мъже, а мен ме оставиха полумъртъв да гледам. Ти нищо не направи. Каза ни да се махаме. Обаче ето ме тук.
– Аз?! – изправи се възпълният мъж и се вторачи в лицето на момчето. – Как се казва майка ти?
– Райна! - изсъска младежът и дясната му ръка, тази с камъка, описа дъга. Стовари се върху слепоочието на по-възрастния мъж. – Змеевата невеста.
Онзи изохка и се свлече във водата, изгубил съзнание. Момчето пъргаво скочи след него и натисна главата му под водата.
Намериха го на следващия ден. Видяха раната на главата, и пълните му с вода дробове. За да не си усложняват живота решиха, че се е удавил. Прилошало му, докато се е навеждал да търси риба в подмолите, подхлъзнал се е, ударил си главата в скалата, и после се е нагълтал с вода. Най-правдоподобното обяснение, и най-лесното. Селяните още не бяха разбрали, че в забравеното им от Бога селце върлува сериен убиец. Чудовището вече бе взело връх, и лелееше мъст.
*Четохте откъс от сагата Куцулан.
