Старата Баба Веда
....................................-Петре, какво чувам, Веда умряла.
-Така е, бабо, днес я намериха. Разкъсана от диви животни, май вълци. Луда бабичка.
-Ти знаеш ли коя е Веда? От кой род идва? На кой е кръстена тя и коя е кръстена на нея?
-От кой род идвала, какво ме интересува това бе, бабо. Ела седни на масата, искам да хапна. Днес беше много натоварен ден. Ще поговорим там.
-Тук ще говорим -изсъска старицата. -Не искам никой да чува. Старата Баба Веда имаше семейство в нашето село, мъж, деца, две внучки. Внучките си ги гледаше сама, и те бяха щурави като нея. Лекуваше хората и от съседните села, всички я уважаваха. Мъжът й бе кмет на селото, дядо Горан. Хубав мъж беше, всички го слушаха. Работеше като за трима, и фамилията им беше най-имотната. Селото ни вървеше добре, нямаше гладни, даже идваха ратаи от другите села, не както сега. Един ден обаче властта се смени, дойдоха комунистите и събраха всички на площада. Моят баща, твоя пра-дядо, беше попа на селото. Затова си по фамилия Попов. На Тодор Полицая пра-дядото беше стражаря. Изкараха ги отпреде, щяха да ги пушнат. Питаха комунистите тогава хората, кой е бил най-големият изедник, да го гръмнат за назидание пред всички. И тогава пра-дядо ти и стражарят посочиха дядо Горан, кмета, да отърват кожата. Извадиха го на мегдана, пред кметството. Селяните гледаха безмълвни, никой не вярваше, че шумкарите са способни на такова нещо, нали уж бяха освободители. Дядо Горан стоеше сам пред всички, и се усмихваше. Бяха му вързали ръцете за гърба, канеха се да го убият, а той се усмихваше. Все едно го канеха да кумува на нечия сватба. Никой от селяните не смееше да го погледне в очите, срамуваха се. Твоят пра-дядо взе да се кръсти, хубаво, че стражарят го бутна и той се усети, понеже комунистите хич не обичаха някой да се кръсти пред тях. Един хайванин с пушка излезе пред вързания мъж и го пита за последни думи.
-Дано Всевишният ви прости, глупци -каза на събралото се множество дядо Горан. -Понеже Веда няма.
Тръпки ме побиха от думите му, но мъжът с пушката не се поколеба, явно го беше правил и преди.
Уби го пред всички, с един изстрел в сърцето. Дядо Горан падна на колене, после полегна на една страна, и остана така, все едно бе заспал. Около него се образува малка локва тъмна кръв. Няколко жени се разплакаха, тихо, да не ги чуят шумкарите. Хората си отидоха по къщите, никой не посмя да прибере умрелия. Там го оставиха комунистите, да се знае какво правят с враговете на народа. Да се плашат хората. Аз бях дете още, за пръв път виждах умрял човек. Не посмях да го доближа. Всъщност никой не посмя, чудехме се какво ще стане като се върне жена му. Старата Баба Веда я нямаше тогава, беше в съседно село да лекува някаква жена на легло. Върна се вечерта, видях я като намери мъжа си на мегдана...
Застана пред мъртвия си съпруг и го загледа, после клекна до него и сложи главата му в скута си, чух я да говори на някакъв странен език. Не плачеше, лицето й не показваше нищо. Корава жена, ей! После вдигна поглед нагоре, и за минути небето се покри с облаци. Ей така, за нищо време. Закапаха тежки капки, аз се прибрах под стряхата. После почна порой... И изведнъж удари светкавица. Най-силната, която съм виждала. Шумът от гърма беше оглушителен. А светкавицата падна право върху вещицата, докато тя гледаше нагоре, все едно я чакаше. Силен гръм ни разтресе, и двете тела изчезнаха, остана само черна дупка. После се почна...
-Какво се почна бе, бабо? -почудено запита кметът.
-Гръмотевичната буря, не си виждал такова нещо, май никой не беше виждал преди, че и след това... Гръмотевиците падаха право върху къщите, една до друга, ненормална работа. Нали уж като се разреди електричеството и вече не може да падне гръм толкова близо... Нищо естествено нямаше в оная буря, да знаеш... По едно време гърмът удари и при нас, мина през сламата и гредореда на покрива все едно бяха нищо, и падна право върху тате... Уби го на място. Уби и стражаря, и много хора още оная нощ. Комунистите бяха останали да нощуват в село, изби ги всичките. А когато удареше следващият гръм, мегданът се осветяваше. И в средата му, на мястото, където първият гръм уби вещицата, се виждаше силует. Не се движеше, просто стоеше, мъгляв един такъв. Замина си с края на бурята и остави купчина овъглени трупове. Ако не беше дъжда да изгаси пожарите, селото ни нямаше да го има.
-Това са пълни глупости, бабо -въздъхна Петър. -Ела да вечеряме.
-Не ти казах какво стана със сестрата близначка на тази вещица, онази, която живееше в града. Изгонили я от къщата й, представяш ли си... И после...
-Вечеря!
-Петре -изпъшка старицата и хвана внук си за ръката. -Питай Тихомир дали не я е насилил тази Веска, както говорят. Тя е кръстена на баба си, те Веда искаха да я кръстят, ама било много старомодно... И стана Веселина. Ако е посегнал на Веселина, жална ни майка, чадо...
Четохте откъс от сагата „Куцулан“.
