Беси
Мария бързаше за лекции, когато на кръстовището пред семинарията се чу писък на спирачки. Една бежова лада спря на средата на пътя, автобусът зад нея, в който се возеше и Мария, замалко да й потроши задната броня. Шофьорът на ладата изскочи отвътре и легна под колата, ей така, на средата на кръстовището. Бръкна навътре и извади оттам малка черна топка, която започна да се извива в ръката му.– Мам ичката му – изруга водачът на автобуса, – този премачка котенцето.
Отвън шофьорът на ладата изпсува грозно, хвърли косматата топка във въздуха и с яд я изрита, малкото животинче се изви във въздуха и се затъркаля в канавката.
– Отвори ми – чу се дълбок мъжки глас.
Мария се завъртя рязко и тогава го видя за пръв път. Беше висок, широкоплещест, с брада и попско расо, дреха, която не бе рядко срещана точно в тази част на града. Взираше се в ладата отвън, а дълбоките му тъмни очи хвърляха светкавици. Личеше си, че е ядосан.
– На средата на кръстовището сме, младеж – скастри го водачът на автобуса. – Няма спирка тук. Ще те отнесе някоя кола.
– ОТВОРИ - изръмжа кандидат-свещеникът и блъсна с две ръце по вратата. Чу се гаден звук, нещо жално изскърца.
– На твоя отговорност – водачът вдигна безпомощно рамене и натисна някакво копче. Вратата на автобуса изсъска и се отвори. Младият брадат мъж изскочи от общественото возило и с решителни крачки се насочи към шофьора на бежовата лада. Докато онзи се осъзнае, вече бе получил страховит шамар, който го накара да се завърти на оста си и да се сгъне на две.
– Какво ти става бе? – изпищя удареният мъж. – Какъв си такъв поп насилник?
– Още не съм поп – изръмжа младият мъж. – А ти, ако пак те видя да малтретираш животни, кълна се в Бог, няма да усетиш само шамара ми.
– Ма, то ще умре, бе – изплака шофьорът на ладата. – Нали го сгазих.
Младият мъж го бе игнорирал, беше се заврял в канавката и търсеше премазаното коте. Когато автобусът минаваше край него, той вече бе грабнал жално плачещата животинка и й говореше нещо.
Тогава за втори път Мария видя очите му. И за пръв път усети нещо, което не бе усещала с Борил. Имаше скрита тайна в този млад свещеник, нещо магнетично, вътрешна сила, сияние, което се излъчваше от цялата му същност. Младата жена бе доста привлекателна, освен Борил и други се бяха пробвали да спечелят сърцето й, тя бе доста уверена, когато ставаше въпрос за мъже. Борил просто въртеше на малкия си пръст. Но този свещеник накара коленете й да омекнат.
–Искам да сляза! – извика тя и заблъска по вратата на автобуса. – Веднага!
– И ти ли бе моме – изпъшка водачът на огромното возило. – Ти защо? Не можеш да ошамариш шофьора на ладата, той избега. Къде си хукнала?
– Аз уча за ветеринар, ще мога да помогна на котенцето!
– Тъй, тъй, а мен ще ме уволнят, ако ме видят как ви ръся на кръстовището един по един. Айде скачай! И се огледай!
Мария не се огледа. Тръгна право към младежа, готова да срещне съдбата си.
– Мога ли да помогна? – доближи го тя, търсейки погледа на тези омагьосващи очи. –Имам известен опит със счупвания.
– Не вярвам да оцелее – отвърна й непознатият младеж. – Онзи олигоф-рен може да се окаже прав.
Нормално бе Мария да се влюби до уши на мига. Отец Иван бе млад, силен, телом и духом, а вярата, вярата му струеше от него като светлината на фар на брега на морето в безлунна нощ. Пътеводна светлина за търсещи души. А Мария идваше, без да го осъзнава, от много, много стар род. Жените от този род винаги бяха търсели духовния водач, и винаги го бяга следвали, ако успееха да го намерят. Така бе направила майка й, майката на майка й, която идваше от древен френски род, и много, много жени пред тях. Никъде нямаше писмени данни за рода на Мария, но посветените знаеха коя е древната й прабаба. Във вените на целият й род течеше гъста, буйна кръв. Кръв, която в момента кипеше.
Котето обаче беше зле. Бе цялото изпотрошено и береше душа. Лежеше в ръцете на Иван и ги гледаше с големите си жълти очи. В един момент дори престана да мяука, не му бяха останали сили.
– Дайте ми го – протегна ръце Мария. – Да знаете наблизо аптека?
Намериха такава, Иван остана да чака отвън, а девойката влезе забързана, търсейки превързочни материали и молейки се вътре в себе си. Молеше се малката животинка да оцелее. Работата по котето й отне часове.
И после дойде логичният въпрос – сега накъде? И двамата бяха на общежитие, демек нямаше как да го приютят. А малката душичка имаше нужда от непрекъснато внимание, поне през първите няколко дни.
Добрата новина бе, че семинарията се намираше в Борисовата градина, места, където да скриеш малка къщичка за коте имаше повече от достатъчно. Иван изработи миниатюрното леговище за мъничката черна лъвица и двамата се разбраха да идват от време на време да я наглеждат. Кръстиха я Беси. Уж и двамата имаха много работа, уж лекции ги чакаха, уж щяха да се редуват, а първото дежурство при Беси трая над седем часа, и както можем да предположим беше двойно. Седем часа, в които държаха малката жълтоока красавица на ръце. Седем часа, в които ту си говореха, ту мълчаха, загледани в короните на дърветата, ту галеха мъничката животинка.
Оказа се, че и двамата са от морето. Оказа се, че и двамата обичат котки. Оказа се, че не могат един без друг. Понеже на следващия ден прекараха на пейката повече от девет часа. И дежурството се превърна в традиция, а котето оцеля, което не бе никакво чудо. Животът се върна в него, понеже малкото беззащитно същество усети любовта на младата двойка. Тя бе силна, първична, неподправена. Чистата енергия на двете млади сърца излекува малката Беси. А тя от своя страна се влюби в спасителите си.
