Котаракът на леля Катя
Голяма гадина. Винаги като се разгонеше препикаваше входната ми врата. Голям,черен, нагъл, войнствено настроен и уж домашен. Но си хойкаше по цял ден, прибираше
се само привечер да го нахранят. Всяка вечер мяукаше за храна, не че му беше
отказвана, просто ей така, да се знае кой е шефа. Леля Катя го беше кръстила на мъжа
си- Петър. И не даваше дума да се издума за него. Децата й отдвана бяха създали
собствени семейства, така че й беше останал само той. И мъжа й де, ама той не се
броеше. Поне сто пъти съм се карал с нея за това изчадие от ада:
-Лельо ма, пак ми се изпика това животно на вратата! Целия ни апартамент мирише на
амоняк! Писна ми!
-Бъркаш се мойто момче, Пешето не прави така, никога не съм го виждала.
-Ама аз го видях! И като понечих да го ритна ми изсъска и скочи да ме дере.
-Пешето? Ей сега ме излъга.
-И на кучето ми налита на бой! Страх ме е да го изведа на разходка вече. Тоя черен гном
ще му издере очите.
-Лигльовци.
И с камъни съм го гонил, и обувки съм хвърлял по него, и даже един път успях да го
уцеля. Само ме изгледа злобно. Тоя ден се изпика два пъти на входа ни, втория след като
измих. Да си знам.
Един път се прибирах от работа и пред входа го видях. Тоя ден не беше в най- добрата
си форма. Даже ако питате за честното ми мнение направо може да се каже че е бил
много кофти ден за Пешето. Беше го ударила кола, явно. И после още няколко. Имаше
малко от черната гадина на улицата, малко на тротоара, и тук-там се мяркаха части и на
другия тротоар. Само дето не извиках от радост. Свърши се, помислих си. Толкова години
тормоз на мен и на кучето, гадни миризми, чистене и миене току що приключиха. Няма да
се налага да си купувам пушка. После се замислих- ей, много зле ще се почувства горката
му стопанка. Чакай да й се обадя, да му отдаде последна почит. Само още веднъж да
изритам каквото е останало от него, ей така, да си направя кефа.
-Ало, лельо Катя, здравей!
-Пак ли ти бе? До кога ще ме тормзиш?
-Как си, пи ли си хапчетата днес? Седнала ли си? Имам лоши новини. Става въпрос за
Петър. Блъсна го кола. Замина си.
-А така, стана тя. Зле ли е ударен?
-Ами много зле, да. Аз малко посритах това онова, ама ела да обереш тука работите и да
си го погребеш някъде.
-Посритал си го? Аз ли ще обирам? Абе ти въобще звънна ли на полицията? Знае ли се
кой е извършителя? Разследващият полицай какво каза?
-Кой? Разследващ какъв? Абе ти много сериали гледаш. Кой ще ти прати полиция за една
котка?
-Котка? Ама ти не говориш за мъжа ми, така ли? Пешето е мъртъв?
И като писна тая жена, като взе да вие. Знаех си аз че ще приеме много тежко загубата на
котарака, ама чак пък по-тежко от тази на мъжа си?!
-Ти го уби, нали гад мръсна? Имаш му зъб от години! И ти и гадната ти мастия!
-Да бе, и после ти звъннах да не ме заподозреш, нали?
-Още утре съм в полицията, всичко ще им кажа! Изверг! Садист!
И ми затвори. Гледам я след малко с друга комшийка, леля Мими, събират тленните
останки на оная зловонна твар. И ги пъхат в чувал, явно ще го заравят.
-Айде Мимо, готова ли си?
-Готова. Свещи взе ли?
-Да, лопата?
-Тук. Пари да го полеем после в кръчмата?
-Имам. Тръгваме.
И погребалната процесия потегли към близките гробища. Изкопаха му гроб, положиха
останките, заровиха ги, запалиха свещ. После поплакаха за горката животинка, повиха
малко и за ужасните си съпрузи, които продължават да си живуркат в цветущо здраве и
се насочиха към кръчмата. Там поляха идеята, че животът е несправедлив. Понеже
съдбата прибира невинните животинки, които никому нищо не са направили, а тези, които
заслужават сурово наказание още мятат крачоли насам натам. Може би имаха мен
предвид. Аз ги видях от терасата, като се прибираха. Явно почерпката беше минала
успешно. Двете дами вървяха на леки осморки, прегърнати, и пееха вечния хит на Луна:
Бягайте, крачета
при младите момчета
- те с любов даряват,
на никой не прощават!
Браво бе, помислих си, прежалиха го. И какви песни пеят, за любов и още нещо. Да им се
ненадяваш, на тая възраст. И тъкмо мислех да се прибирам обратно, когато го чух.
Всъщност всички го чухме. Едно дълго, гадно и протяжно измяукване. От Ада. Понеже
източникът на този звук беше мъртъв от часове. Даже аз му ритнах главата на улицата.
Направо ахнах. Двете пийнали певици изпищяха хорово. Леля Катя от уплаха направо
седна на пътя.
На входната врата на кооперацията, както всяка вечер от години, стоеше Пешето. И
мяукаше, както всяка вечер. Понеже беше гладен. И понеже беше шефа. Явно по-рано
през деня пред нас са блъснали друга черна котка. И на мен ми се е приискало да е
Петър. Само че явно не беше.
-Той е жив ма?- изписка леля Мима,-Как се върна толкова бързо?
-А де, на Исус му трябваше повече време да възкръсне!
-Да не е вампирясал ма? Или заради деветте живота?
В този момент леля Катя погледна нагоре да търси отговор на това библейско чудо
свише. Отговор не намери, но ме видя как зяпам от терасата.
-Ти що ме излъга бе, тъпак! Погребах чужда котка! И за това ще пиша утре в полицията.
На съд ще те дам, за психически тормоз. Животно!
Браво бе, накрая аз излязох виновен, понеже ми стана жал за нея. Пътят към ада е
постлан с добри намерения, казват. Как можех да различа една черна котка от друга,
особено ако първата е на части!? Карай, другия път ще си затварям устата.
Обаче прекръстихме Пешето. Вече никой не ползва старото му име. Кръстихме го на едно
момче, дето направи същия номер преди две хиляди години- Джизъса. И още ни пикае
пред вратата, особено когато е разгонен. Да усещаме божия дух, с аромат на амоняк.