Бездомната Сара
Ето го, точно в 8.00, човек можеше да си свери часовника по него. Бай Димо, мъж на преклонна възраст, бутащ детска количка в парка. Само дето в количката нямаше бебе, имаше куче. Кучето се казваше Сара и бе най-добрият му приятел. Никой не знаеше възрастта на Сара, понеже той я бе получил, когато тя вече бе голяма. Един ден направих глупостта да му предложа да я приспи. Седяхме на пейка в парка, тя бе легнала в количката пред него, а той си я галеше. Бе ? трудно да си поеме дъх, и аз изръсих следната глупост:– Стара е, бай Димо, мъчи се. Дали да не я заведеш на ветеринар? Да я отърве от мъките?
Той ме изгледа, все едно съм слънчасал.
– Никой не убива ангели, приятелю – каза ми. – Или поне аз не бих го направил. Искаш ли да чуеш нейната история?
– Защо не – отвърнах и се загледах в очите на животното. Едното бе синьо, другото кафяво. Имаше огромен грозен белег над дясната вежда, стар белег от изгаряне.
– Когато си в беда, Бог ти праща куче – започна старецът. – Моят ангел дойде седмица след като си отиде леля ти Ваня. Доведе ми я един комшия.
– Помогни ми – примоли се той. – Ловджийското ми куче е това, ама нали вече не ходя на лов. Прави бели из къщи, и колкото и да я обичаме с децата, съпругата ми ми сложи ултиматум – „аз или тя“. Зачудих се какво да отговоря, жената писна, децата ревнаха, и ето ме тук. Ти имаш двор, би ли я гледал, сега така и така си сам...
Аз си седях под асмата и пиех. Пиех от заранта.
– Нямам нужда от куче – изфъфлих му. Той не ме разбра, сигурен съм. Понеже отвърна:
– Много ти благодаря, бай Димо. Ние ще идваме с децата от време на време да я виждаме, ето ти храната ? – и я пусна да тича из двора. Хукна, да не го видя че плаче. А на мен така да не ми пукаше...
После изкарахме известно време, аз и тя. Тя не спираше да вие за семейството, което я бе изоставило, аз не спирах да пия по същата причина. И понеже бездомната Сара се страхуваше от мен, пък и се гнусеше от дъха ми, всеки път като я доближавах, тя ме лаеше и бягаше, с опашка, скрита между краката. Бе спряла да се храни, пак от мъка, не че аз ? давах нещо. Към онзи момент и аз не приемах храна, само алкохол, колкото по-долен, толкова по-добре. Сега, ако ме попиташ, не знам откъде пиеше вода, миличката. И тогава дойде денят на Страшния съд. Денят, в който се напих като свиня и успях да я уцеля с една бутилка. За пръв и последен път. Тя не изскимтя, само се обърна рязко и ме погледна с особените си очи. Нямо обвинение за безпричинна агресия. После се засили и прескочи оградата.
– Отивай си – извиках след нея. – Не си ми притрябвала. И без това всички ме изоставят.
Истина беше, жена ми бе отишла на по-добро място, децата отказваха да дойдат при пияния си баща, бях сам.
Налях си още едно. После пак. Запалих цигара, и реших че ми е студено на двора, грабнах бутилката и се насочих към спалнята. После не помня нищо...
Събуди ме кучешки лай, нейният лай. Ближеше ме по лицето и лаеше като обезумяла. Едва отворих очи и леко се надигнах. Къщата ми гореше, а пред нея мъж в пожарникарско облекло държеше шланг и я поливаше.
– Ще черпиш, чиче – ухили се той като ме видя че се надигам. – Стой мирен, линейката малко се забави. – Кажи ми честно, с цигарата ли си легна?
– Ти ли ме извади? – посочих аз пожара.
– Кучето ти, като дойдохме, вече те беше измъкнала, ближеше лицето ти и виеше за помощ. Съседите я бяха чули, и тогава бяха видели огъня. Ако трябваше да те вадим ние, щеше вече да си задушен, няма как. Ти си два пъти по-тежък от нея впрочем, как е успяла? Видя ли как ? се е свлякла кожата на челото? От Ада те е върнала, човече...
– Представяш ли? – погледна ме в очите бай Димо и за не знам кой път погали спасителката си. – Аз я замерих, ударих я и я изгоних. Оставих я да умре без храна и вода. А тя се е върнала и е скочила в пъкъла за мен. Кучетата, като всички животни, се страхуват от огъня. Сара е превъзмогнала този страх. Заради пияния старец, дето не я погледна.
– Мислиш ли наистина, че Вселената ти я е пратила? – попитах аз.
– Сигурен съм. Бях твърдо решил да пия до смърт и почти бях успял. След онзи инцидент не съм близнал, че спрях и цигарите. Един хубав ден изкъпах Сара, сложих ? панделка и отидох на гости на децата. Нямаш си на идея как ми се зарадваха, още поддържаме силна връзка. Тя ме върна към живота, тя ми е и приятел, и психоаналитик.
Едното ? око е синьо, като тези на Ваня, а другото е като моите. Хетерохромия е това, и не е точно болест. Според легендата такива животни виждат и на небето, и на земята. Само дето за мен не е легенда, за мен е връзката ми с покойната ми съпруга. Сигурен съм, че като са я изгонили от къщи, се е почувствала много зле, като всяко изоставено дете. Убеден съм, че е решила да не изтърва дадения ? шанс с мен, колкото и ужасен да бях аз. Не може да замести моята Ваня, разбира се, но прави всичко по силите си. Знаеш ли защо е жива след толкова много години?
– Защо? – попитах.
– Иска да ме види как умирам спокоен в съня си от старост, затова. Тогава мисията ? ще е изпълнена. Тогава ще си отиде и тя, убеден съм, същата нощ. Да я дам на ветеринар да я приспи е все едно да отнема собствения си живот, или да убия ангел, или не дай си боже да посегна на Ваня. Сега разбираш ли колко безумна е идеята ти?
Въздъхнах и погалих полегналата на една страна Сара. Старата Сара с белег от изгаряне на челото. Тя близна ръката ми и се вгледа в мен с различните си очи, кафявото, земното, и синьото, с цвета на пролетното небе. Връзката ни с непреходното. Елегантно напомняне, че и в най-мрачния час някой отгоре ни праща цялата си любов. От нас се иска само да я усетим.