Чай на върха
Една малка приказка за чудото на Бъдни вечерВ един момент пътят просто свърши. Денис знаеше, че това ще се случи, бе идвал толкова пъти, точно по този път. Паркира джипа и въздъхна. Слезе и се огледа, декемврийският вятър го помилва по бузата с ледената си длан и го накара да потрепери. Планината изглеждаше божествено, всичкият този пресен сняг правеше дърветата гиздави, все едно пременени за тайна самодивска сватба. Бе наваляло буквално предната нощ, още имаше снежинки, които танцуваха безметежния си танц на вятъра, флиртуваха една с друга, гонеха се, политаха отново нависоко и рано или късно се сгушваха до сестрите си на искрящо бялата пелена, покрила билото.
Имаше причина Денис да въздъхне, надяваше се да види още една кола на края на пътя. Имаше време, имаше Бъдни вечери, в които тук, на края на пътя, се събираха доста коли. Група весели млади хора тръгваше заедно нагоре към хижата и Бъдни вечер ставаше наистина вълшебна.
Младият мъж четеше доста, тези дни му бе попаднал текст на уважаван психолог, който уверено твърдеше, че най-успелите хора обичат да са сами. Че нямаме нужда от някого, който да ни направи щастливи. Че в момента, в който започнем да се наслаждаваме на самотата си, ще осъзнаем вътрешната си сила.
„Ех – въздъхна Денис. – Опитах, явно не съм такъв, явно го нямам в себе си. Зависим съм, слаб.“
Бе дошъл тук, знаейки, че в хижата няма да има никой друг. Бе звъннал на почти всички номера, и почти всички му казаха, че няма как да дойдат. Почти всички... Затова и въздъхна, като видя, че няма друга кола на края на пътя. Понеже той не се интересуваше от почти всички. Той искаше да прекара вечерта, в която стават чудеса, с един определен човек. Само един. Едно лице, което винаги се открояваше в групата с приятели. Една усмивка, без която, оказа се, денят му се бе превърнал в ад. Нощта в перманентен кошмар. Искаше да чуе един глас, глас, който не бе чувал от почти година...
Мъжът извади раницата от багажника си, сложи я на гърба си, заключи колата и пое по познатата пътека в гората. Пътека, по която не се виждаше нито една човешка стъпка. Пътят към хижата бе дълъг, ужасно дълъг, ако го минаваш сам. Ето, тук правеха първата почивка, на този дънер сядаше тя. Той сваляше туристическите ? обувки и масажираше ходилата ?, а тя вадеше от раницата термоса с чай. Най-хубавият чай винаги идваше от нейния термос. Още с отварянето на капачката ароматът му изпълваше сетивата. Тя никога не слагаше мед или захар на чая, според нея това разваляше усещането. Билките си береше сама, разбира се, на нощта срещу Еньовден, като всяка фея. А чаят ? омагьосваше.
Днес чай нямаше, Денис изпъшка за пореден път, ставайки от дънера. Сложи раницата на гърба, и продължи да катери хълма.
Час по-късно се спря отново, на това място те винаги спираха, тя сядаше директно на тревата или снега според сезона и му посочваше в далечината.
– Виждал ли си нещо толкова хубаво? – казваше, сочейки панорамната гледка на покритите със зеленина или сняг върхове. – Ние сме най-големите късметлии на планетата.
– Никога не съм виждал нещо толкова хубаво – отвръщаше той, гледайки очите ?. – За другите не знам, но аз със сигурност съм най-големият късметлия.
– Глупчо – отвръщаше тя и лицето ? поруменяваше.
Тук Денис седна на снега, погледът му се зарея из красивите върхове, а една издайна сълза се търколи от края на окото му, мина по брадясалото му лице и безшумно тупна в снега. Направи малка дупчица и замръзна.
„Къде сглупих? – помисли си той. – Какво сбърках? Как успях да счупя най-красивото нещо, до което някога се бях докосвал?“
Нещата не се случиха изведнъж, с някой шумен скандал. Тя всъщност не правеше скандали. Просто един ден той не успя да намери време да се видят. Не бе нещо кой знае какво, те и без това живееха далеч един от друг. Свърши си работата, прибра се навреме, легна си, почина си добре. Няколко дни по-късно ситуацията се повтори, после потрети. Имаше много работа тогава Денис, срещи, ангажименти. Бе решил да даде пауза на връзката си... Малка пауза, колкото да стъпи на краката си. Един ден тя просто не си вдигна телефона, към онзи момент мъжът реши, че така ще е по-добре, нямаше да губи ценно време. Два-три месеца след това сънят му стана неспокоен, дойде едно гадно усещане за тревожност... Започна да я сънува. Реши като всеки мъж да я изкара от системата си, да я забрави завинаги и забърса колежка. Знаеше, че няма да му откаже. Легнаха си, мацката го събуди в три сутринта.
– Плачеш – каза му. – Плачеш насън. И не спираш да повтаряш името ?.
Облече се и си извика такси.
И оттогава бе сам. Онази вечер спря и да се бръсне, вече не виждаше смисъл. Бяха останали той, трескавите му сънища и голямата дупка в сърцето му. Глупостите на онзи психолог за силата на самотните хора явно бе за силни самотници. Ние сме социални същества и имаме нужда от човек до себе си, от слабата длан, стиснала нашата със страшна сила, от уморените ходила, които да масажираме, от онзи глас, който няма как да сбъркаме, онзи глас, който може да ни извади от бездната на безвремието само с едно „Здравей!“. И от чашата с вълшебен чай.
Бе ? пратил съобщение преди да потегли към планината, от чужд телефон. Тя бе блокирала неговия номер.
„Денис съм – гласеше съобщението. – Тръгвам към нашата хижа, сам. Не съм спрял да мисля за теб, дори за секунда. Знам, сбърках. Опитах да съм сам, разбрах, че без теб голяма част от мен просто липсва. Ако дойдеш с мен на върха, или ако видя хижата да свети...“
Не го довърши, не знаеше какво да напише. Но знаеше, че тя е видяла съобщението. Не му отговори, разбира се. И все пак, ако бе помолила някой да я доведе, ако се бе качила горе преди падането на снега... Нямаше да има кола долу, нямаше да има следи. И той нямаше да застане сам пред онази урва, дето бе точно до хижата. От там до края на всичко бе една мъничка крачка...
„Глупак – помисли си мъжът. – Наивник, живеещ в мечите си. Тя никога няма да дойде, нищо че си обещахте да се виждате на върха всяка Коледа. Тя ще те остави както ти я остави. А ти никога няма да срещнеш нещо толкова чисто и хубаво в този покварен мръсен свят. Такива неща се случват един път в живота. И да, ще си на ръба на урвата съвсем самичък. Ще се взираш в чернилката отдолу, а когато гледаш бездната достатъчно дълго, накрая и тя започва да се взира в теб...“
Пристигна на върха на здрачаване, приближи хижата със свито сърце.
Единственият ? прозорец светеше в тъмното, като фар, показващ на загубилия се в бурното море едничкия път за спасение. Наоколо ухаеше на самодивски чай. На стълбите пред хижата бе седнала тя, усмихната. Чакаше го.
Още една издайна сълза се търколи от окото на мъжа, някак си успя да мине през брадата му и тупна безшумно в девствения сняг. Направи мъничка дупка и замръзна на мига.