Плясък на криле
Днес в дневния център за стари хора беше навалица. Бе дошла новата сестра, Бояна, и тя сега бе център на вниманието. Старците я бяха наобиколили, а тя разпалено им обясняваше как да оформят светлосенките на рисунката, върху която всички работеха. Хобито на Бояна бе рисуването, и тя, разбира се, искаше да прехвърли страстта си върху поверените ? възрастни хора. Бе дала на всеки по един бял лист и молив, бе сложила на маса в средата малка кошничка с плодове и обикаляше старците, опитвайки се да им помогне с рисунките. Не им се получаваше, на повечето ръцете трепереха, немалка част от тях недовиждаха, но за сметка на това почти всички адски се забавляваха.– Нино мари – провикна се една дама на приятелката си, която бе изплезила език, затворила едното око и с молива си мереше от разстояние някаква част от композицията. – Нино ма, ти си прероден Рембранд, ма, от тука виждам че крушата ти мяза на банан!
– Защото е банан, Марийке, затова! - отвърна ? през смях Нина. – Сложи си очилата, че се излагаш.
– Банан в кошницата няма, скъпа моя – сряза я Мария. – Това в средата е круша...
– Боянке, кажи ?, че е банан! – обърна се към сестрата Нина. – Дружка ми е, обаче едва се сдържам да не я замеря с молива си. На листа си има две криви черти, ама се заяжда с другите...
– В кошницата има само ябълки, дами – засмя се Бояна, а смехът ? отекна чак в коридора и накара бай Сисо да се намръщи още повече. Мъжът така и не бе взел подадения му от Бояна молив, не рисуваше нищо, само се бе дръпнал леко встрани от групата и ги гледаше подозрително.
– Бай Сисо – обърна се към него в един момент Бояна, – да ти дам все пак едно моливче, а? Казаха за теб, че си бил корабен механик навремето, един механик има много точна ръка, ако не се лъжа. Защо не пробваш? Нали виждаш, че при нас претендиращи за големи художници няма?
– Говори за себе си – викна ? Нина. Жената крещеше, понеже недочуваше. – Ела ми помогни с банана, остави го тоя сърдит на всички дъртак.
– Махни се – повиши глас и бай Сисо, хвана заплашително единия от двата си бастуна и го размаха. – Точно от теб нищо не искам! Даже не ме и доближавай! – лицето му се бе изкривило от злоба, Бояна се стресна и се дръпна назад. Продължи да работи със старите хора, само дето усмивката ? бе изчезнала... Когато си тръгваше, се спря при портиера, достолепно изглеждащ мъж с изцяло бяла коса, също на преклонна възраст.
– Михаил, нали? – погледна го Бояна. – Бивш военен? По стойката си личи.
– Нещо такова – усмихна се едрият мъж. – Може да се каже, че съм воювал навремето.
– Мисии? – попита младата жена. – Близкия изток?
– Къде ли не – въздъхна мъжът. – Как беше днес? Чух те да се смееш, това е добре, добре за всички ни. Даваш на старите хора малко от собственото си щастие, заразяваш ги с живот. Подаряваш им причина да искат да се събудят на сутринта, за да изживеят още един ден, ден, в който да чуят смеха на млад човек. Това е много, много хубаво.
– Хубаво беше, докато един луд старик не ме заплаши да ме удари с бастуна си – въздъхна Бояна. – Намрази ме още като ме видя да влизам през вратата.
– Сисо – поклати глава Михаил. – Сисо е... специален. Един ден ще ми отделиш няколко минутки и ще ти разкажа за Сисо, искаш ли? Но не сега. Не му е дошло времето.
– Прозвуча много мистериозно – Бояна вече се приготвяше да тръгне. – Как го дават? Ще вали ли сняг скоро? Май зимата още не се кани да идва?
– Буря – отговори ? Михаил. -Усещам я в костите си. Иде до броени дни. Ще бъде свирепа.
– Дано тази вечер е хубаво времето – закопча палтото си Бояна. – Хванах се в едно заведение, което има и маси на открито, сервитьорка. Малко съм стара за толкова бягане, обаче парите ми трябват. Като на всички ни.
– Пари – въздъхна Михаил. – Проклятието на човечеството.
– Не те разбрах...
– Лека работа ти пожелавам, и дано имаш още много поводи за смях, стопли ми сърцето днес – кимна ? възрастният охранител.
Обаче понякога животът просто се случва. Ей така, от нищото. На следващия ден Бояна дойде на работа подпухнала от плач. Пръв я забеляза Михаил, разбира се. Наведе се към дребната млада жена, сложи ръка на рамото ? и я погледна в очите:
– Не можеш да влезеш така, мило мое дете. Чакат те вътре, всички идваха да ме питат кога ще дойдеш. Искаха да ти покажат рисунките си, искаха да им ги оцениш, да им дадеш ново задание... Нина е нарисувала купа с банани, Мария с круши... И двете са много горди. Ако те видят така, това ще ги съсипе. Моля те, стегни се.
Бояна го погледна в очите, без съмнение бе плакала.
– Ами тогава да не влизам, а? – каза тя. – Вчера никой не седна на външните маси в ресторанта, студувах цяла вечер за нищо. Прибрах се вкъщи, за да разбера, че мъжът ми се е изнесъл. Оставил ни е с момчето ми, събрал си е багажа докато аз бях на работа и е духнал. Накара ме да заложа апартамента, наследствения ми апартамент, за да започне нов бизнес. Парите ги няма, разбира се. Бащата на детето ми го няма. Само аз и Петьо в апартамент, от който ще ни изгонят до броени дни. Понеже въпреки че работя две работи, не мога да платя и първата вноска... Знаеш ли я заложната къща срещу общината? Бандюги са, нали? Поне така изглеждат.
– Бандюги са – въздъхна Михаил. – От гадните.
В този момент входната врата се блъсна отвътре навън, удари Бояна в гърба. Тя се сви от болка и погледна мъжа, който излизаше. Беше бай Сисо, лудият старец. Явно бе станал неволен слушател на разговора. Лицето му бе изкривено от злоба, отново. Погледна младата жена и ядно се изплю. Вдигна бастуна, опря го в нея и взе да я бута, за да мине.
– Какво искаш ти от мен? – изкрещя му тя. – Какво ти има, защо все ми налиташ на бой?
Старецът се изплю отново и взе да куцука с бастуните си по стълбите надолу към улицата. Михаил се наведе да му помогне, Бояна обаче не можа да сдържи нервите си и продължи да вика.
– Недей! Остави го! Нека се мъчи, гадината! Няма да страдам само аз! Сам, сам ще си умреш, сам като куче с това си държание! – тя тръгна след стареца, наведе се към него и ядно изсъска в лицето му:
– Ти си най-лошият тук, ако не се върнеш, на всички ще им олекне, да знаеш!
Михаил застана между тях, хвана стареца под мишница и му помогна да слезе на тротоара, бай Сисо бавно взе да се отдалечава, мърморейки си под нос и подпирайки се на бастуните си.
– Скоро – Михаил погледна Бояна. – Скоро ще ти разкажа всичко за стареца, нещата невинаги са бели и черни, хората живеят основно в сивото. А ти избърши сълзите си и влез при другите, и моля те, усмихвай се, дори и да е фалшиво. Днес за десерт има крем карамел, раздай им го като награда за рисунките или нещо подобно. Знам, че ще ти е трудно, като се има предвид през какво минаваш. Опитай, заради чичо си Мишо. И не забравяй, хубавото идва отвътре навън, ако искаш нещо добро да ти се случи, трябва и ти да си такава, а не да реагираш на глупостите на някакъв изкуфял дядо. Хайде, усмихни се и влизай на работа.
И тя го послуша.
Два дни след това дойде бурята, за която възрастният охранител бе предупредил. Довтаса с ураганен вятър и снежна виелица. Бесня, чупи прозорци, изкоренява дървета, прекъсва електричеството и затрупа целия град с плътна покривка сняг. Такъв снеговалеж градът не бе виждал от десетилетия. По принцип по морето това си е рядкост. На следващия ден – слънце. Децата наизлязоха с шейни, голямата част от тях никога не бяха виждали толкова сняг. Хвърляха се в него, правеха снежни ангели, замеряха се с топки, пързаляха се, падаха, крещяха, виковете им огласяха улицата пред дневния център за възрастни хора, а старците бяха залепили носове на прозорците и се радваха на децата. И чакаха Бояна, разбира се. Беше им обещала да ги научи да работят с акварел. В последно време любимката им беше малко тъжна, но възрастните хора се надяваха да е нещо временно.
Когато днес младата сестра дойде на работа, Михаил слушаше новините по малко преносимо радио, което бе долепил до ухото си. Говореха за бурята. Имаше много потрошени автомобили, спешните екипи през цялата нощ бяха помагали на хора, закъсали в колите си на пътя, и в общи линии бедствието бе овладяно. С едно малко изключение, някакъв бездомник бе намерен мъртъв, премръзнал от бурята. „Случват се такива неща“, каза водещият. Трябва да сме благодарни, че е само един. След такова събитие с библейски пропорции. Михаил се усмихна на думата библейски.
Бояна направо скочи отгоре му и го прегърна. Днес лицето ? грееше. Нямаше и следа от оклюманата, убита от живота женичка.
– Нещо е станало – погали я по главата охранителят. – Нещо хубаво, аз имам усещане за тези неща. Сияеш.
– Осъзнал се е! – извика щастливо Бояна. – Трогнал се, размислил... Не знам, обаче всичко е наред вече!
– Не те разбирам – намръщи се Михаил.
– Отидох сутринта при ония мутри, да моля за разсрочка – заразказва превъзбудено младата жена. – Носех им малко пари, да ги умилостивя...
„Ти за какво си дошла? – пита ме единият. – Нали гаджето ти изплати борча? С лихвите!“
„Как? – стреснах се аз. – Той, такова...“
„Такова, макова – изхили ми се мутрата. – Нищо не ни дължиш, бегай сега, няма само с вас да се разправяме.“
–Значи, в крайна сметка, се е осъзнал – кимна Михаил.
– Знаех си, че ще се опомни – продължи Бояна. – Все пак дете имаме, не си вдига телефона, и сигурно няма да се върне... Може и да е при друга, знам ли го. Но все пак не ни завлече и си запазвам апартамента. Почувствал се е гузен, заработила е съвестта му и е върнал парите.
– Съвестта – замислено повтори Михаил. – Хубаво, хубаво. Твоите възпитаници са си купили боички днес...
– Да, ще се учим на акварел.
– Ами приятно мацане тогава...
На края на деня Бояна излезе навън при охранителя на сградата и му се усмихна.
– По-леко беше днес без Сисо – каза му тя. – Всеки път като е тук, имам чувството, че ме гледа с омраза.
– Интересно, че го спомена – отвърна ? Михаил. – Мисля да мина през тях, да го нагледам, не е нормално, че не се яви днес. Той живее наблизо, искаш ли да дойдеш с мен за компания?
– Не – твърдо отсече Бояна. – Този човек ме плаши и отвращава. Знам, че все пак трябва да се грижа за старика, обаче дневният център без него е различен, не мога да си кривя душата. Диша се по-леко.
– Моля те, ела – хвана я под ръка Михаил. – Ще отнеме десетина минути.
Бояна въздъхна примирено.
Отне всъщност пет минути, бай Сисо наистина живееше наблизо. Двамата застанаха пред вратата на жилището му, Михаил натисна звънеца. Бояна се вгледа във вратата, личеше си, че доскоро на нея е имало табелка с име. Табелката липсваше, на мястото ? имаше грозно петно, останало след някое боядисване. От апартамента ни вопъл, ни стон. Михаил въздъхна и натисна звънеца отново. Този път се показа комшията от съседния апартамент, беше по потник и миришеше на бъчва. Изгледа ги арогантно.
– Кого търсите?
– Сисо – кратко му отвърна Михаил. – Сисо търсим.
– Няма го Сисо вече – изръмжа пияният съсед. – Омитайте се.
– В смисъл, преместил се? – попита Бояна.
– В смисъл, умря – оригна се мъжът. – Сега го поливам, че аз го намерих и си изкарах акъла. Беше пред мазата ми, скрил се там от бурята. Премръзнал, залепен на парапета, с невиждащи очи, гледащи към изхода, към небето. Нещастник смотан...
– А защо не си беше вкъщи? – повдигна вежда едрият охранител.
– Понеже това вече не е неговият апартамент, затова. Като дойдоха мутрите каза, че им го е дал.
– Как така им го дал? – ахна младата жена. – Защо?
– Жена – отвърна ? съседът. – Винаги има намесена жена.
– Нямаше жена – поклати учудено глава Бояна. – Ако имаше, аз щях да знам, та той не се разбираше с никого от дома...
– Говореше, че дал парите на гаджето, или за гаджето? – почеса се по главата комшията. – От мен да знаете, никога не е късно да станеш за резил, особено по тънката част. С два бастуна, единият крак в гроба, ама ще залага апартамента за гадже. Мераклия...
Бояна погледна уплашено Михаил, който стоеше, усмихваше се и сякаш я чакаше да осъзнае нещо... Ръцете ? се разтрепераха, тя се гушна в огромния мъж и се разрида.
– Казах ти да не бързаш с изводите, нали? – погали я бащински по главата той. – Ти имаш същата коса като покойната му съпруга, затова не можеше да те погледне, без да се разстрои. А синът им се казваше Петър, също като твоя...
Нека се върнем малко назад, приятели. Нека погледнем на света през очите на Сисо. Човекът имаше хубава работа, корабен механик. По ония времена курсовете бяха големи, не като днешните. Плаваше се по 8-9 месеца, не бе рядкост от единия курс направо да се качиш на следващия. Това се случи на Сисо, сменникът му се разболя и се наложи да направи две плавания едно след друго. Тогава нямаше мобилни телефони, и бе трудно да се чуеш с дома. Когато съпругата му се разболя, тя реши да не му съобщава лошата новина, да не го притеснява. На погребението Петър, синът им, се напи и се качи на мотора... Така и не му казаха, докато не слезе от корабите. Той повече не се и качи, но бе твърде късно. Не бе успял да спаси семейството си и това го изяждаше всеки ден.
Половин век по-късно видя с отслабналото си зрение как Бояна влиза в дневния център, силуетът ? бе същият като на неговата Ваня. Сърцето му се сви и той реагира по единствения начин, който знаеше – с омраза. Малко по-късно научи за предателството на мъжа ?. Научи и името на сина ? – Петър. Същото като на неговото момче. Хвана двата бастуна, изблъска Бояна на вратата на дома и се запъти към заложната къща на ония изедници. Влезе и със замах им хвърли ключовете от апартамента си. Неговият бе по-голям от този на Бояна, на по-хубаво място и мутрите се съгласиха. За часове му извадиха оценка и го сложиха да разпише пред нотариус.
По време на бурята се бе сврял в мазите на блока на бившия си вече апартамент. Виелицата обаче разби вратата и почна да навява сняг към мястото, в което се бе свил старецът. Сисо въздъхна, хвана двата бастуна и понечи да качи стълбите нагоре. След половинчасови опити разбра, че няма как да излезе от мазите. Възрастният мъж застана в подножието на стълбите, гледайки със слабите си очи към мъжделеещата светлина, идваща отгоре. Да звъни нямаше смисъл, в този момент хиляди звъняха за помощ. Пък и с тези премръзнали пръсти едва ли щеше да успее. Усети как студът започна да сковава крайниците му, бе сигурен, че дори и да опита, вече не може да отлепи ръката си от железния парапет. Осъзна, че му остават броени минути живот.
И тогава от нищото отгоре изникна един огромен силует. Сисо чу познат глас.
– Време е, старче – каза Михаил. – Забавихме се малко ние с теб тук, но си обещах да ти дам още един шанс. Винаги има още един шанс за тези, които имат очи да го видят. Ти твоя го видя, въпреки че очите ти не са това, което бяха. Идваш ли?
– Ти не си обикновен военен, нали? – попита Сисо.
– Военен съм – отвърна му Михаил. -Само дето последната си битка водих с меч, беше много, много отдавна. Чувам, че още говорят за нея на Средната Земя. Сражавах се за НЕЯ срещу силите на мрака. Дори и сега още не съм сигурен кой победи в онази битка. Особено тези дни, в тази реалност.
– Къде отиваме, архангеле?
– При Ваня, разбира се. В Сребърния град. Чака те вече половин век.
Ако някой минеше близо до входа на онзи блок тогава, щеше да чуе нещо много странно. Нещо, което някак си успя да пребори воя на бурята. Шум, който бе страшно характерен, и прекалено силен, за да бъде на обикновена птица. Чу се всъщност плясък. Плясък на криле.