Повишението
ПОВИШЕНИЕТОСедеше си Ванката в кухнята. Имаше защо да му е весело... Днес ни в клин, ни в ръкав, получи повишение. И то не от ония повишения, дето се чудиш с толкова много нови отговорности дали въобще е повишение или чиста робия... Не, не, приятели. Шефът му се скара с неговия колега и за да му натрие носа дигна на Иван парите. Понеже Иван беше съвестен служител и спокоен като темперамент. Лесно беше да се работи с него. И след толкова години опъване получи лека индексация към заплатката. Не беше чак като за бесни празненства, но все беше нещо. И Иван мина през кварталния магазин за десертчета. От по-хубавите. Пудингче. В красива кутийка. Чуждоземно. Ей така, да изядат по едно за здравето на шефа. И на Иван. Обаче като се прибра в къщи нямаше никой. Синът му беше втора смяна, съпругата явно беше на кафе с приятелки, а тъщата... Иван не се интересуваше къде беше в тоя момент тъщата. Най-добрият вариант за него беше да е починала в съня си. Той събираше пари за погребението, още откакто дъртата змия се беше нанесла да живее при тях. Още помнеше как жена му го излъга тогава:
-За малко бе Ванка, има няма месец-два. Току що овдовя, горката. Как да я оставя самичка? Нека си стъпи на краката.
И от тогава, вече четири години дъртото зомби все си стъпваше на краката. Той няколко пъти намекна на съпругата си, че змиите нямат крака, на които да стъпят, обаче недоволството му остана глас в пустиня. И жилава скочибрата, няма умиране, ей! Яде като една малка рота. И все недоволна:
-Ще ме умориш Иване, по цял ден ме тормозиш!
-Как ще те тормозя като не ти говоря?
-С мълчанието си демонстрираш колко ме мразиш! Много ми е зле, ще пукна заради теб! Да те видим после как ще се оправяш...
-Ти само умри, мен не ме мисли...
И тогава гракваше и жена му. И Иван отиваше да седне в кухнята, на спокойствие. Далеч от двете вещици. Те и без това рядко влизаха тук. Та и днес Иван по навик си седна на един стол в кухнята, отвори си пудингчето, и взе да си похапва. Но идилията не трая дълго. Чу как входната врата се хлопва, решителни стъпки тръгнаха в неговата посока.
“Отиде ми спокойствието“-помисли си Иван. Но все пак гребна още една лъжичка от десертчето си. И така го свари жена му, хапващ скришом в кухнята. Това, разбира се, я вбеси. Понеже когато единият от семейната двойка е спокоен и склонен към компромиси, другият заема опразнената ниша и става агресивен. Един отбор играе толкова, колкото му даде противникът. Иван се бе сврял в собственото поле. Обграден отвсякъде от противникови играчи.
-Гледай го! Алоу, сине майчин, какво си се заврял тука като мишка? И ми набиваш? И пак от скъпите десерти взел, животното. Ненаяде се. Ти дете нямаш ли? Едничка го изгледах това момченце Божке, като самотна майка съм. Вдовица направо. С жив труп в кухнята. Кажи бе, готованецо, на детето десерт купи ли?
-Ахам. В хладилника е.
-Купил бил. И сега какво, ръкопляскания ли чакаш? А жена нямаш ли? На мен никога нищо не взимаш... Как те търпя, кажи ми? Господи дай ми сили да не го убия с ютията някоя нощ! Само за това те моля...
-И за теб съм купил. Седни с мен хапни, ако искаш. Имам повод.
Милата му половинка обаче не чу последното изречение. Понеже вече имаше измислена нова атака:
-А за мама купи ли? Милата, като бебе те гледа. Тя на времето хубаво ми казваше че с теб бял ден няма да видя... Мамо, къде си мамо, да си видиш зетя, мамоооо.
-Стига ви, така пищиш все едно майка ти е умряла. А тя сигурно е при комшийката, планират как да ме отровят. Гледала ме била, не е готвила от месец. И на дъртото животно съм взел десертче. И даже и не съм плюл в него. А трябваше.
-Взел бил. Ма ти си много досетлив бил, бе! Купувал, купувал, че се не видял. Понеже ние тука парите с лопата ги ринем. От тъмно до тъмно превивам гръб, да можеш ти да се разполагаш тука като бей и да черпиш и комшиите с пудинги. За оная шаврантия Николова от долния етаж купи ли, а, любовнико?
Иван тъкмо да отвори уста и да каже за повишението. Да обясни, че парите за десертчетата той си ги има. От джоба си ги извади, както се казва. И ще може всеки месец вече да купува десертчета. И не само. И после се замисли:
“Хубаво, ще й кажа за повишението. И тя ще си измисли нещо ново, за което да се заяжда. Ами ако не й кажа? Цялото си остава за мен, от днес до края на света. И пари за погребението на тъщата ще събера, и за детето ще има нещо. Пък в крайна сметка и аз съм човек.“
И каза на жена си:
-Да, миличко, права си. Това са излишни харчове. От днес нататък няма да дам и лев настрани.
“Ама левчетата, за които не знаеш...“
И после се усмихна вътрешно. Да не го види жена му колко е доволен.