Близнаците
Иван и Борко бяха близнаци. Родени в хубаво семейство, с двама работещи родители, те имаха абсолютно еднакъв начин на живот- едно училище, еднакви дрехи, еднакво възпитание и отношение от мама и тате. Дори когато единия направеше някоя пакост, бяха наказвани и двамата. Ей така, да бъдат изравнени нещата. Двамата бяха родени след промените, така че живееха в модерни времена. Има две теории за развитието на човек - според едната важни са гените, според другата средата. За Ванката и Борко обаче и двете концепции сочеха, че те ще порастат с почти еднакви характери. И понеже двете момчета бяха деца на много близки мои приятели, и понеже изкласиха пред очите ми и аз бях убеден в същото.Оказа се че съм грешил. Момчетата бяха кръстени на дядовците си. Казват падало се на име... Аз лично не вярвам в тия неща. Но все пак... дядо Иван беше мъж канара, огромен , здрав и много спокоен. Помня го че до последния си дъх работеше, след като се пенсионира даваше нощни смени като пазач. Мъж за пример. От друга страна дядо Борил беше развейпрах. Навремето всички булки бяха пропищели в селото му. Няколко пъти го бяха хващали да краде, и го лекуваха по старомодния начин- с бой. Не мога да кажа че е помогнало много. В затвора лежа, това го поуспокои малко. За мъртвите добро или нищо, но човекът си беше говедо, това е.
Но да се върнем на близнаците. Момчетата с равно начало. Момчета, бъдещето на които зависеше само и единствено от изборите, които те щяха да направят в живота. Изборът, или така наречената свободна воля. Казват че цялата ни реалност се гради на него. Ако завием наляво, влизаме в един ръкав, надясно в друг. И съответно животът ни тръгва в различни посоки. Много учени и философи твърдят, че има безкрайни паралелни реалности, резултат от нашите решения, и което е по-важно действия. Какво означава това – при една и съща основа ние можем си изградим съвсем различни животи, които по нищо не си приличат един с друг. Всичко зависи от нас самите.
Същото беше и с близнаците, от един момент нататък животът им тръгна в две коренно различни посоки. Иван беше младеж за пример- добър успех, намери си работа за през лятото, взе стипендия, приеха го в хубав университет. Обаче за да стигне до тук му трябваше да учи и да работи като вол. Понеже мама и тате помагат до време.
Борко от друга страна си падаше по живота. Учеше колкото да не го изхвърлят и рано рано се събра с най големите боклуци в квартала. Гледам го по едно време целия татуиран, наблъскан със стероиди, стои в едно заведение.
- Борко, какво правиш тук? Не си ли на училище? Баща ти знае ли?
-Върви си по пътя, чичак, зает съм.
И до него седна друг татуиран главорез, взеха да си шушукат.
Не след дълго се видях и с бащата на близнаците.
- Комшу, всичко наред ли е с Борко?
-Не не е наред, изнесе се, отдавна не живее в къщи.
- Какво стана?
- Намерихме трева в шкафа му, много трева. И когато я изхвърлих налетя на бой. Мисля че я продава.
- Търси лесния начин.
-Така излиза.
-Мога ли да ти помогна с нещо?
-Той е вече пълнолетен. Не може да се направи много.
-Съжалявам.
-Ванката е супер. Завърши пълен отличник. Нали разбра че цяло лято работи? Дадоха му хубави пари, даже шефът му го хвали колко бил съвестен. Каза че иска другото лято пак да отиде при него.
-Да ти е жив и здрав. Хубаво си го възпитал.
-Къде сбъркахме с Борката нямам идея, къса ми се сърцето за него. Жена ми реве по цял ден, хем е горда с Иван, хем се притеснява за другия. Не знам какво да направя, че да се успокои?
-Е нали ги гледа еднакво?
-А де?
След някоя и друга година Иван получи повишение. Взеха го в София, директор на нещо си. Взе си много мило момиче и сега е щастливо женен. Идва си от време на време, да види мама и тате. Борко беше изчезнал, казват че са го виждали в Слънчака с някакви големи хора. Големи по размер, не по духовни ценности.
Един ден писаха за него по новините. Не за Иван, за Борко. И не беше хубаво. Големите му приятели го бяха натоварили в една кола, пълна с трева и бяха звъннали на куките. Хем полицията да хване престъпник и да се отчете дейност, хем да не са те, хем другата кола със скъпата дрога да мине без проблеми. Ситуация , от която всички печелят. Без Борко разбира се. Той получи три години ефективна присъда. Майка му милата не успя да го дочака. Виждах я как гасне ден след ден, докато накрая пое последния си път. Помня на погребението всички плакахме. Иван беше прегърнал баща си, единствената му опора. Човекът изглеждаше състарен с години. Оглеждаше се, всички знаехме кого иска да види. Борко така и не дойде, не знам защо. Може и да не са го пуснали от затвора, може да го е било срам... Не се разбра. Просто не ми се мисли ако все пак беше дошъл, какво ли щеше да му каже баща му? Дали щеше да се зарадва? Или щеше да го прокълне?
Видях го тия дни Борко, излязъл е. Няма спомен от предишния разбойник. Половината от килограмите. Липсва злобата в очите. Погледът му е примирен. И на мравката път прави. Пак живее в стария дом, помага на баща си за всичко, явно старият му е простил. Но Борко определено не е същия. Разликата си личи най-много като видя двамата братя близнаци. Иван е с наперена стойка, голям и здрав като дядо си. Успял в кариерата. Хванал бременната си жена за ръка. Гледа хората в очите, няма от какво да се срамува. До него се влачи едно хилаво човече, прегърбено и смачкано от живота, вперило поглед в земята. Без образование. Без работа. Без бъдеще. Уж еднакви, а напълно различни хора. Уж на една възраст, а все едно имат двадесет години разлика. Уж с едни гени и едно възпитание, а със различни съдби. Как беше станало това? Кога? В кой момент единия е завил в правилната, а другия в грешната посока? Защо? Какво ги е мотивирало?
И после ми просветна какво виждам. Пред мен са две преплетени взаимно изключващи се реалности. Които не би трябвало да съществуват едновременно. Две съдби, определени от едно единствено нещо – ИЗБОРЪТ, свободната воля. В някакъв момент от живота си всеки от братята е избрал. Борко е поел по лесния път, бързите пари. Лъскавият начин на живот е много примамлив, особено ако не трябва да се трудиш за него. Обаче е до време. И после до края на жалкото си съществуване си плащаш за дяволъка. От обратната страна на медала е пътят на Иван. Учене, следване, кариера, семейство . Отнема години, тежки години в работа и лишения. Взима ти младостта. И цялата ти жизнена енергия. Обаче после можеш да си позволиш лукса да погледнеш хората в очите. И в крайна сметка твоята реалност да излезе много, много по-хубава.