Ол инклузив
Ходили сте, нали? Показахте ли им гръмотевиците?Има нещо много първично в българин пред шведска маса.
В него се събужда древен инстинкт. В общи линии човек има два такива- за самосъхранение и за размножаване. Когато си пред маса отрупана с лакомства не си мислиш за секс. Мислиш си че ще се отпускат дупки на колана тая вечер, поне две.
Но да започнем историята от началото. А при нас тя дойде с телефонно обаждане. Близък мой приятел – Ванката, събираше група. Страхотен нов четиризвезден хотел на Халкидики правеше откриване. И промоционално даваха много, ама много добри цени за седмица ол инклузив, в началото на сезона. Уловката беше, че за да получим този пакет трябваше да бъдем поне тридесет човека група. Събрахме се за часове.
Няколко дни преди пътуването с жена ми овършахме мола. Знаете как е- нови, един размер по-големи бански по модата, слънчеви очила по модата, хавлии по модата, летни дрешки по модата, вечерни дрешки по модата, плажни играчки за децата по модата, въже да се обеся като видя сметката накрая- обикновено. То няма нужда да е по модата. Кой ще го гледа като вися в мазата?
Нямам обяснение как успяхме да съберем всичко това в колата. И да затворим вратите, с нас вътре. Мистерия. Оплаквах се какво съм муле чак до гръцката граница. Там пред нас мина Ванката, с неговото семейство. Още преди това ми направи впечатление че едното му дете не седи на седалка отзад, а на куфар. Когато митничарят го накара да отвори багажника разбрах защо. Всичките им плажни принадлежности бяха вече надути, ей така, за всеки случай. Ванката бавничко надигна, съпругата му Нинка приклекна, готова за това, което ще последва и изведнъж пред очите ни избухна цветна дъга- разхвърчаха се плажни, футболни и баскетболни топки, пояси, дюшеци, надуваеми крокодили, костенурки и де що е имало боклуци по сергиите у нас. Ванката и Нинка хукнаха да гонят летящия багаж, децата им писнаха, съпругата ми ахна, а аз нададох глава през прозореца:
-Иване бе, защо не сложи отгоре върху колата и едно водно колело бе? Да има какво да правим?
-Млъкни и ела помогни, какво се подиграваш! Половината неща са под колата ти...
Митничарят само се хвана за главата и ми махна-Разкарайте се, направите задръстване.
Докато пътувахме нататък трябваше тържествено да се извиня на съпругата си за злостните забележки, да призная че нашият багаж е съвсем нормален и не сме тръгнали да даряваме малко африканско градче с играчки, както бях предположил по-рано. С няколко тоалетни спирания се добрахме до хотела. Повечето от нашата група вече се бяха настанили, понеже както знаете веднъж сложат ли ти ол инклузив гривната, ставаш нещо като малко царче. Ядеш и пиеш на корем. Безплатно. Е, не съвсем без пари де, нали си платил вече. Сега е момента да си избиеш направените разходи. Над половината хотел беше пълен с българи, явно направили си същата сметка като нас. И голямото плюскане започна.
Като малък бях гледан от баба си. И естествено тя ме прехранваше. Редовно. Нищо в огромната чиния не трябваше да остане неизядено. Понеже в Африка дечицата гладуват. Още не съм си обяснил как ако преям и ми е зле ще помогна на бедстващите, но така и не спрях да опитвам. Понеже съм добра душа и мисля за тях. Проблемът при непрекъснатото ядене в хубав хотел на шведска маса е, че храната никога не свършва. И няма как да опразниш подносите, веднага ти носят нов. Повярвайте, опитах. Пък и не само аз. Цялата българска група работеше за бедните дечица в Африка, изяждаха се безброй порции, поливани с евтин алкохол. И понеже освен европейци, сме си и високо културна нация се държахме подобаващо с персонала.
-Ела тука ма, къде са палачинките?-изискана дама с вечерна рокля и тонове грим крещеше на тичаща сервитьорка с кръгове под очите още на закуска. Горкото момиче нямаше идея нито какво й се говори, нито защо намацаната лелка, сбъркала облеклото е толкова ядосана. А палачинки нямаше, понеже другата супер гримирана българка, нейната приятелка ги беше взела. Всичките. И ги беше сложила пред мъжа си, сто и петдесет килограмов суперуспял бизнесмен. Как се разбира че е успял, ще попитате. Еми много е просто- носеше огромен ланец, висящ върху косматите му гърди, потник, шорти и джапанки. И се оригваше. Спортно-елегантния му стил много си ходеше с прилепналата малка черна рокля на съпругата му, и с високия й ток. И с тежкия грим, на закуска. Мила родна картинка. Нека завиждат гърците. Къде са виждали те такова нещо.
Ние се движехме из хотела предимно с Ванката. Движехме тук не е съвсем точна дума. Пропълзявахме от маса на маса.
-Хайде на басейна,-реши да поразнообрази малко Иван,-Нося дюшеци.
-Да, всички видяхме че носиш, даже са и надути...На тоя басейн имаше бар, нали? И нещо там лекичко за хапване?
-Естествено, иначе как ще изкараме чак до вечеря?
-Айде.
Много прост народ са това гърците. Какво е това правило да не можеш да си плуваш на дюшека с чиния спагети на корема? Какво толкова може да стане? Да, вярно, чинията се обърна и от соса половината басейн почервеня, все едно имаше нападение на акула. Ама чак пък да правят панаири?
Един път се престрашихме да направим мачле. Хотелът имаше терен. Още на десетата минута повърнах обяда- четири пържоли, някакви кюфтенца, малко панирана риба, две-три порции пържени картофки, още някакво месо с незнаен произход, но с много хубав сос, не повече от пет-шест десерта и една салата доматки. За разкош. Разгеле, помислих си, освободих си място за вечеря. На Иван обаче не му провървя толкова. Малко преди да отидем на терена беше извикал уплашения сервитьор и му се беше накарал че в тоя коктейл няма никакъв алкохол. И за това трябваше да му даде още пет. И едни ядки там, да вървят с коктейла. На обяд. На мен ми се видя че като взе топката тръгна да лъже несъществуващ противник и стреля в нашата врата, вместо в чуждата. Ама хайде да не си търсим кусури както се казва. След изстрела обаче Иван леко залитна и меко падна по лице на тревата. И не мръдна. Беше заспал. Това развали целия мач. Не можеш да играеш спокойно, ако има заспал човек на терена. Всеки го знае, много старо правило. Така че викнахме един аниматор да прибере нашия почерпен приятел в стаята му и забързахме към открития бар на плажа. Там в точен час поредният преуморен готвач правеше мекички. И ако не отидеш навреме ще трябва да чакаш на опашка. Ужасно обслужване.
Най-трудно беше вечер. След цял ден освинване спането е страшно неспокойно. Въртиш се, потиш се, хъркаш, ставаш през пет минути до тоалетна. Една нощ съпругата ми просто не издържа:
-От както съм тук не съм спала! Спри се! Или се контролирай на масата или въобще не се прибирай в стаята. Децата оттатък се плашат от хъркането ти! Ще ми получиш някой инфаркт. Махай се, искам да се наспя.
Реших че понеже съм на почивка нямам нужда от семейни скандали, такива си имам достатъчно и в България. И излязох да си направя нощна разходка, белким малко ме отпусне корема. Хотелът беше притихнал, но не съвсем. Тук-там някой гост повръщаше, или пееше, или се опитваше да скочи пиян в басейна. Иван спеше на една пейка пред стаята си. И той беше изхвърлен, за пиене. Двама младежи, момче и момиче с чуждоземен произход си правеха селфита пред него, за спомен. Представям си какво щяха да си говорят като се приберат:
-Помниш ли го този? Не мърдаше...
-Виж, виж как му седя отгоре. А тук му рисуваме по лицето.
Изгоних ги разбира се, нали ми е приятел. И им взех маркера. Като се разкараха му нарисувах и аз нещо на челото. Ей така, за спомен.
На следващия ден ме събудиха виковете на Нинка, съпругата му. Онези гадни хлапета му сложили използван кондом в джоба. За нарисуваните цици на челото му нищо не каза, слава богу. Иначе щеше да ми стане адски гузно.
Прибрахме се с поне пет килограма отгоре. На човек. Колата се задъхваше по баирите. Ние по стълбите. Избихме си почивката, ура. Решихме проблема със световния глад. Сега се почват диетите.
Иван някак си забрави че съществувам. Аз обаче си спомних за него, на следващата пролет:
-Иване бе, хайде пак на оня хотел, обади се на туристическия си агент.
-Обадих се. Няма да ходим.
-Що?
-Цените са двойни.
-Ей не се наядоха тия гърци бе.
-Агентът каза че миналата година хотелът е бил на загуба. Заради ол инклузива.
-Знаех си. Всичко дойде от руснаците, да знаеш. Нямат мярка тия хора, това е.
-Да бе, и заради тях сега ние страдаме.
-Гадове.
Бай Ганьо е още жив драги читателю. И в цветущо здраве. Никой не се е съмнявал че ще надживее автора си, с повече от век. И пак си обикаля из Европата. И никога не е спирал да сърба и да се оригва, особено ако е на чужда трапеза. На аванта ли е и шамар ядем. Отколешна българска традиция.