Бат' Данчо
— Излет? В планината? Аз? Жена, да не се обърка? За какво ми е да ма'ам крачоли по чукарите, като има Шампионска лига точно тогава?— Еми глупавия ти мач е вечерта, ние ще направим прехода през деня...
— Не ми се ходи в гората. Там има мечки.
— Да бе, в Странджа. Стръвници. Чух, че глутници вълци обикалят посред бял ден и търсят такива пухкави като теб... Спри да се излагаш.
— Мързи ме.
— До хижата се стига с кола. Точно отпред има голямо барбекю. Този, който прави вечерята, няма да идва на излета. Ако не дойдеш, ще помоля Ванката да се погрижи за пържолките.
— Ванката е некадърник. Ще ги изгори. Пък и за какво ви е ерген на семеен излет? Нали всички други ще са по двойки?
— Освен мен де, ти нали няма да идваш. Аз ще съм сама.
— Тоя Ванката не си ли пусна нова профилна снимка във Фейса? Дето е по плочки?
— Ахам.
— Добре де, ще дойда. Обаче Ванката да не припарва до барбекюто. И теб да не доближава.
— Значи отиваме.
И така, съпругата ми, като завършила психология, успя за пет минути да ме навие... С елементарния похват МОРКОВ И ПРЪЧКА. И аз се застягах за планина – подпалки, запалваща течност, щипки, въглища, йенски тенджерки за да са топли пържолките, и така нататък, и така нататък. Пържолите ми ги доставиха в последния момент, за да са пресни. Месарят ми ги беше овкусил, понеже аз съм барбекюрист и овкусяването беше под нивото ми. Тоест не исках да се цапам. Пък и ако някой не харесаше скарата, щяхме да обвиним месаря. Елементарно.
На барбекюто имах компания – бат' Данчо. Мъж на около 50-55 години, с размери на трикрилен гардероб. Най-накрая в компанията имаше някой по-пълничък от мен. Това ме караше да се чувствам една идея по-спокоен. Изместваше фокуса – както се казва. Съпругата на бат' Данчо, Пепито, също отиде на планинския преход, и също като моята съп-
руга беше фина дама, под 50 килограма. Изключително изис-
кана, възпитана и тиха. Цигуларка. Застанала до мъжа си изглеждаше като пет годишно детенце.
При заминаването съпругата ми ни огледа изпитателно:
— Господа, грижата за вечерята е от изключително значение. Цялата група разчита на вас. Пържолите са преброени, може да хапнете малко, разбира се. Но все пак, оставете и за другите. Ще се приберем гладни.
— Тръгнаха най-накрая – въздъхна бат Данчо. — Дай да хвърляме пържолите.
— Трябва да изчакаме, огънят е много силен. Ще ги изгорим – отвърнах аз. — А отвътре ще останат сурови.
— Да де, ама аз съм гладен. Айде да сложим в началото само двечки, а? За нас.
— Харесва ми начина ти на мислене.
Изядохме първите двечки, нищо че бяха отвън изгорели, а отвътре сурови. Втората двойка пържолки беше доста по-добра. Услади ни се. Третата изчезна с едно мигване... Към средата на нашето свещенодействие решихме да изброим останалите бройки. Съотношението хора-пържоли в оня момент беше две към едно. Катастрофа.
— Брат – почеса се по главата бат Данчо, — твоят джип нали е запушил всички коли?
— Ахам.
— Идвайки насам не видяхме ли магазин за хранителни стоки?
— На половин час път.
— Там дали няма да има пържолки?
— Страх ме е да те оставя сам с месото. Като се върна, да не си занулил бройката?
— Глупости.
Голям късмет извадихме тогава, в онова малко магазинче наистина имаше пържолки. Обаче се наложи сами да си ги овкусяваме... Както и да е, като се върнаха туристите на масата имаше достатъчно пържоли, минали през скарата. Добре се получиха.
С напредването на вечерта и намаляването на алкохолния запас бат Данчо се произнесе тържествено:
— Господа и дами, смятаме с Пепито да си лягаме точно след час.
Няколко човека вдигнаха учудено вежди. Ванката се захили:
— За какво ни го съобщаваш това? Да не си търсите трети?
— Данчо хърка – намеси се Пепито и го прегърна. — Здраво.
— Ами то предполагам всички мъже тук хъркат, моят не е изключение – намеси се съпругата ми.
— Не като мен – усмихна се бат' Данчо. — Затова и взех-
ме стаята в сутерена, холът ще ни дели с един етаж от другите... Пийнете си добре, и си легнете преди мен. Така имате шанс да поспите.
— Е, Данчо, ти се изкара същински змей – Ванката бе роден скептик. — Аз ще съм през два етажа от теб, едва ли ще чуя нещо.
— Наздраве – поклати глава той.
Послушахме съвета на човека и не след дълго всички се изнесохме по стаите. И понеже денят бе дълъг и изтощителен, май всички заспахме... Но не за дълго.
Сънувах, че съм в зоологическата градина. Тигърът бе избягал, и естествено ме заклещи в един ъгъл. Обаче не ме изяде. Просто изрева в лицето ми. Направо пломбите ми щяха да изпадат. После пак. И пак. Явно искаше да ме изплаши до смърт и тогава да ме яде. Хуманист. Скочих от леглото. Съпругата ми беше седнала до мен и ме гледаше. И после пак се чу. Грохот. Ръмжене. С потрепване на прозорците. И вибрации в пода. Бат' Данчо бе заспал. И тресеше цялата хижа.
— Не трябваше да изяждате толкова пържоли – започна съпругата ми. — Ако го беше оставил леко гладен, можеше и да ни се размине. Сега явно му е тежко.
Поредното изхъркване събори мобилния ми телефон от нощното шкафче.
— Подведе ме бе, жена, изпрати ме да купя още месо от магазина. И остана сам на барбекюто...
— И сега всички страдаме. Айде, ела да слезем долу в хола. То се е видяло, че няма да спим.
— Ти слез, аз ще мина през тоалета.
Тоалетната естествено беше и баня. В пристъп на умопомрачение хижарят бе решил да сложи вътре и вана, за разкош. Като застанах в поза, удобна за стрелба по тоалетната чиния и се прицелих с едно полузатворено око, откъм ваната се чу стон.
Направо подскочих. С лека уплаха дръпнах завесата...
Във ваната беше легнал Иван, ергенът. Завит с три одеала, двете бяха на главата му. Явно бе дошъл тук, за да избяга от гръмотевичното хъркане. Неуспешно, човекът хлипаше тихо.
— Ко ста'а, Ванка, още ли не вярваш, че бат' Данчо хърка?
— Дай да го събудим бе, брат – изплака Иван. — Имам халюцинации вече.
— Обаче ти ще слезеш долу при тях в мазата, нали им предлагаше тройка.
— Страх ме е.
— Айде сега, бат' Данчо е душичка.
— Ще ме изяде в съня си бе, човек.
Събрахме се долу, в малката кухничка. Цялата група. Сутеренът бе точно под нас, всичко се тресеше. Докато си наливахме приспивателни с високи градуси, една чаша не издържа на вибрациите. Катурна се от ръба на масата и се счупи с красив кристален звън.
— Дайте да го събудим – не мирясваше Иван. — Долу да слязат двамата най-корави. Да имат някакъв шанс – и погледна мен.
— Гледай си работата – отвърнах му аз. — Долу не стъпвам.
— Добре де, съпругата му как оцелява? – зачуди се една от дамите. — Ако аз бях на нейно място, сигурно да съм оглушала. И с нервно разстройство. Поне.
— Еми тя му е свикнала – намеси се друга дама. Дайте да гласуваме, дали да го събудим, и кой да пратим.
Изгубих гласуването. Трябваше да сляза аз да го будя, което страшно ме притесни. Не ми се влизаше в семейното ложе на почти непознати хора... Но не се и наложи. Понеже вратата на сутерена се отвори и в касата се показа мощното тяло на бат Данчо. Изгледа ни изпитателно.
— К'во пра'иш бе, човек? – извика му Ванката. — Изпопадахме от леглата!
Бат' Данчо изглеждаше крив и недоспал. И естествено се озвери на Иван:
— Я да млъкваш, мишок. Нали ви предупредих, всичките. И оставих два етажа място между нас. Качих се да взема вода, жена ми е жадна.
Всички мълчахме и го гледахме как налива чашата. И тогава се чу. Поредното изхъркване. Мощно. Зловещо. Аз изтървах питието си от уплаха. Две жени изпищяха. Долната челюст на Иван увисна. После се чу още едно изхъркване. И още. А предполагаемият им източник стоеше и ни гледаше в очакване да осъзнаем какво се случва.
— Не хърка той – първа се усети съпругата ми. — Пепито е.
— Пепито е – наведе глава бат' Данчо. — Помолих я да не заспива, докато не се върна. За да не се издаде. Обаче е задрямала.
Замислих се. И после ми просветна:
— Тя знае ли?
— Не. И от тридесет години пазя тайната й. Не искам да се чувства неудобно. В крайна сметка тя е дама, и аз искам да запазя достойнството й. Пък и моите размери предполагат, че хъркащият съм аз...
— Да си направи операция – Иван бе пълен с кухи идеи.
— Ти, като се ожениш, направи операция на твоята жена –
отново му се озвери бат' Данчо. — Моята под нож няма да ляга. Аз да не съм я намерил на улицата.
— Ами то за теб ще е по-добре бе, Данчо, ще се наспиваш – не мирясваше Иван.
— Жена ми е по-важна от едно наспиване. Ако някой посмее да й каже, му троша главата от раз. Дайте да сменим темата.
Така изкарахме до сутринта, слушайки Пепито и потрепвайки в тих ужас. Данчо се върна при нея, да й занесе вода. Към седем вратата на сутерена се отвори, отново. Пепито излезе първа, свежа като репичка. Ние я изгледахме с кървясъли очи. Тя се усмихна лъчезарно:
— Не можахте да спите, нали? Моят мечо... Аз съм му свикнала де, нищо не чувам.
— Колко необичайно... – изсъска Иван.
— Какво каза, Ванка? – усмихна се Пепито.
— Нищо, нищо.
— Пепи, искаш ли кафенце? Имаме даже и мляко, с една лъжичка захар, както го обичаш – бат' Данчо вече беше тръгнал към кафе машината.
— Благодаря ти, мечо.
Не след дълго всички скочихме в колите и потеглихме на обратно, с идеята да си доспим. Бат Данчо отвори вратата на Пепито и галантно я настани на предната седалка. Усмихна се. Отдавна бе осъзнал простичък житейски факт. Всяка роза си има бодли. Някоя и друга безсънна нощ са малка цена, в сравнение с другото. В сравнение с обичта на съпругата ти. В сравнение с щастието.