Вълк

Александър отвори очи. Нещо не беше наред. Цялата картинка беше сбъркана поначало. Да започнем с пейзажа пред колата. Всичко бе с главата надолу. Пък и самата кола... Все едно висеше. Сашо разтърси глава. Не, не висеше автомобилът. Машината просто бе по таван. Висеше самият той, на колана. Очевидно работата беше отишла на зле. Нашият герой бавно завъртя поглед. Сняг. Навсякъде едно и също. Бяло мъртвило. А пред колата – дърво, явно се беше врязал в него. По всичко си личеше, че е бук, на възраст. Здрав ствол, сочещ небето. Тези растения нерядко минаваха двестагодишна възраст, така че този юнак тук със сигурност беше по-стар от Александър. Имайки предвид ситуацията, като нищо щеше да го надживее. С много.
 
Защо не усещаше дискомфорт? Или долната част на тялото си? Все едно я нямаше... Александър погледна нагоре, към краката си. В продължение на няколко секунди мозъкът му отказваше да приеме гледката, и после осъзна какво вижда. От удара в дървото двигателят бе влязъл в каросерията на колата, и бе премазал краката му. Нашият герой виждаше само метал, но осъзна, че е заклещен. Може би заради студа навън или поради факта, че досега бе в безсъзнание, Александър не бе разбрал за потрошените си крайници. Сега обаче, след като ги видя, болката нахлу като прииждаща река в съзнанието му. Алекс извика. И изгуби съзнание.
 
Съвзе се след няколко часа... Стъмняваше се. Болката все още беше тук, и не смяташе да си ходи. Всъщност тя го беше събудила, да му напомни, че е жив. И че трябва да се размърда, ако иска да остане в това си състояние.
Александър пак се огледа, беше започнало да вали. Или май не беше спирало. Големи парцали сняг падаха около колата. Мъжът раздвижи ръцете си... Бяха се схванали, но го слушаха. Опита да натисне клаксона, да повика помощ. Нищо. Колата бе мъртва, акумулаторът бе изпотрошен при сблъсъка. Страничното стъкло нямаше как да бъде свалено, но за сметка на това бе цялото в подобни на паяжина пукнатини от търкалянето по склона... Алекс събра всички сили и го блъсна с лакът. Нищо. Само болката в краката му се усили от движението. Вторият опит бе малко по-успешен. Малка част от стъклото се разтроши на миниатюрни парченца, които изхвръкнаха навън. Мъжът бръкна с пръсти и започна да разширява отвора. Не след дълго в салона на лимузината започна да нахлува студеният зимен въздух. Режещ, но освежаващ. Алекс пое дъх и извика. Нищо. Втори вик. Трети. Завъртя глава доколкото може и успя да види целия четиридесет и пет градусов склон, по който луксозният му автомобил се бе търкалял. Снегът бе замаскирал всички следи. Пътят, от който бе излетял, бе на не повече от петдесет метра, даже спокойно можеше да го чуе колите, които минаваха по него. Но него самия нямаше кой да чуе. Или види. В крайна сметка беше зима, хората пътуваха със затворени прозорци. Пешеходци край пътя или колоездачи липсваха, естествено. Ако някой се сбъркаше да спре на банкета и да погледне надолу... Обаче какъв бе шансът? Почти нулев.
Александър се взря в здрача нагоре. Накрая на банкета, досами урвата, имаше паметник. Малък, просто кацнал на склона. Явно и някой друг не бе успял да вземе острия завой в планината. Супер, сега щяха да сложат и още един...
 
Как стана катастрофата? Защо? Алекс не бе безразсъден шофьор, пък и имаше много опит зад гърба си... И после спомените го връхлетяха.
 
Александър бе работохолик. Затова и не създаде семейство, преди да навърши четиридесет. Искаше да отметне колкото се може повече неща, преди да се задоми. Да има какво да покаже. С какво да осигури потомците си. И в крайна сметка, в момента, в който реши, че е готов за сериозна връзка, състоянието му бе, меко казано, прилично. И как стана така, още при първото си излизане на заведение с приятели, се запозна с Андрея. Хубаво момиче беше тя, манекенка. И студентка. И много, ама много го хареса. Щом му взе телефона и му се обади още на следващия ден... Разликата във възрастта въобще не я притесни.
— На мен ми трябва сериозен мъж, улегнал. Писна ми от тези лигльовци, моите набори – беше му обяснила една романтична вечер тя. И на следващата сутрин се нанесе.
 
Майката на Александър, леля Катя, не хареса приятелката на сина си. Жената беше от малко крайбрежно градче, беше израснала в недоимък. Шармантната половинка на сина й, с големите силиконови гърди, с тежкия вечерен грим, с префърцуненото си поведение, й се видя малко в повече. Пък и в крайна сметка можеше да му е дъщеря!
— Не е за теб, сине – хвана тя Алекс за лакътя при едно от редките им събирания. — Не ми се вижда читава.
— И защо бе, мамо? Много е красива... – усмихна се той.
— Има нещо лукаво в погледа й. Гледа те, а сякаш през теб вижда. А за красива, красива е. Ако си измие помадата обаче, може и да не е. Тия джуки, нейните, защо са криви? И все едно пчела ги е жилила?
— Еми така е модерно сега.
— Знаех си, че не е родена така. И гърдите също не са нейни. Косата?
— Повечето е нейна.
— Ясно. И ти искаш тази изкуствена жена да роди внуци? Ми те сигурно ще излязат пластмасови.
— Много смешно, не се подигравай на момичето.
— Просто питам, как ще кърми през тая пластмаса?
— Силикон.
— Като това, дето го слагат на прозорците ли?
— Невъзможна си, мамо.
— Пази се от нея, лукава е, казвам ти. Има нещо зло в преструвките й.
— Добре.
 
Обаче тогава Алекс не послуша майка си. Послуша сърцето си. И се ожени за младото си гадже. На сватбата майка му седя намусена цялата вечер. Както и по-голямата част от родата. Нашият герой не забеляза тази малка подробност, той беше щастлив. И влюбен. Ослепял.
След сватбата много неща се промениха, семейната двойка заживя нов живот. По настояване на Андрея, разбира се. Лъскав живот. Скъп. Да ходи на статуса им в обществото. Алекс правеше всичко за младата си съпруга, искаше тя да е щастлива. В крайна сметка работеха за бебе. Минаха обаче месеци, почти година. Малкият гостенин така и не идваше. Алекс бе решил да отиде на доктор, да се провери. Беше му омръзнало да слуша натякванията на майка си.
 
Един ден обаче се случи нещо. Нещо, което промени отношенията в младото семейство. Нещо, което сложи картите на масата. Или поне част от тях. Беше петък. Денят на катастрофата.
 
Алекс тръсна глава, всичко си дойде на мястото. Сега обаче нямаше време да си спомня какво се случи. Понеже вечерта беше дошла. От светлината бе останал само блед спомен, дългите тъмни сенки на вековните букове се събираха вече в една, гората бе започнала да изглежда застрашително. И имаше защо. В най-тъмната сянка горяха две очи.
 
“Вълк единак – сепна се Алекс. — Чул ме е да викам. Пък и може на кръв да му мирише, знам ли. Ако стърчи някоя кост от краката ми...“.
 
Мъжът опита да намери нещо около себе си, каквото и да е. Някаква защита. Без резултат. Висеше с главата надолу, закопчан за колана си. Дупката, която бе направил в прозореца, сега щеше да е входа на вълка към гърлото му. Лепкавите пипала на страха запълзяха по гърба на Александър, сковаха мислите му. Забавиха действията му. От тази ситуация нямаше мърдане.
Вълкът не нападаше, само стоеше и го гледаше. Той не бе единак, както мъжът си мислеше. Беше водач на глутницата си и допреди час беше с нея. Вълците си играеха един с друг, отръскваха се от снега по тях и се разтягаха, тъкмо бяха станали от сън. Готвеха се за нощния си обход. Алфата трябваше да ги поведе. Той обаче изведнъж се сепна и скочи. Чу нещо. Потрепване на клоните от вятъра. Писък на птица. Повик, предназначен само за него. И хукна. Глутницата се опита да го последва, той само им изръмжа. Спряха веднага, знаеха, че трябва да го оставят сам.
И така, без да осъзнава защо, водачът на глутницата бе вперил поглед в Александър. Можеше да подуши страха на мъжа, осъзнаваше, че сега човекът е беззащитен. Но не нападаше. Някаква сила го караше да стои като закован в сенките и да чака. С часове. Дълги, протяжни часове. Пълни с неизказана заплаха. А после се появи луната. И с нея една неочаквана гостенка.
 
Александър не можеше да повярва на очите си. “Халюцинирам – помисли си той. — От болката е. И от стреса. Не е възможно това, което виждам, не може да бъде“.
 
В сенките, на бледата лунна светлина, до огромния и готов за атака вълк стоеше младо момиче в бяла лятна рокля. То бе сложило ръка на щръкналата четина на врата му и се усмихваше.
 
— Какво правиш, момиче? – извика Алекс. — БЯГАЙ!
Мъжът се завъртя рязко, хвана колана, на който висеше и понечи да се откопчае. Успя, адреналинът му даде сили. Това бе непремерено действие, необмислено. Понеже когато коланът пусна тялото на Алекс, цялата му тежест се пое от краката, от натрошените му, притиснати от метала крака. Той изпищя и загуби съзнание.
 
Усмихнатото момиче се наведе към огромното животно. И му прошепна нещо.
 
Александър се унесе от болката, върна се към оня петък. Към последния петък, денят на катастрофата. Денят на странната случка, довела до низ от други събития.
Готвеха се да излизат. Бяха във вилата на мъжа, онази в гората. На склона над града. Щяха да ходят на заведение, техни приятели в центъра вече ги чакаха. А имаха още половин час път.
— Почти на сто процента съм се оправила – извика Андрея от банята.
— Вярвам ти, ти току-що влезе там гола – отвърна й Алекс.
— Донеси ми червилото от дамската чанта, моля те.
— Изкъпа ли се? Дойде ли време за червило?
— Казах ти, почти съм готова, ти не ми вярваш – нацупи се младото момиче.
— Един джентълмен никога не бърка в дамски чанти...
— Ти не си никакъв джентълмен, така че – смело.
 
Александър отвори чантата и взе червилото. Един разкопчан цип му направи впечатление. От малко скрито джобче се подаваше блистер с хапчета. Много особен блистер. Хапчетата бяха наредени в нещо като овал и всяко си имаше номер. Че и ден от седмицата.
Вратата на банята се отвори. Алекс стоеше в касата и държеше странния блистер.
— Какво е това? – попита той.
Андрея се стресна, като видя какво той държи в ръка, но бързо се окопити.
— Това, скъпи ми неандерталецо, са хапчетата ми за алергия.
— Андрея, проверих в интернет. Това са противозачатъчни, и ти днес си взела едно. Виж, ПЕТЪК липсва. Би ли ми обяснила какво се случва?
 
И тогава Андрея се промени. За секунда. Милото изражение на лицето й изчезна, замести го озъбена гримаса.
— Какво искаш да знаеш? – изсъска тя. — Защо не искам да забременея от теб? Та аз съм на двадесет и две, животът е пред мен. Да не съм някоя загубена домакиня? Че и да раждам на някакъв дъртак! Да не съм луда! Нали те вързах да се оженим... Сега трябва да ме издържаш, толкоз. И при развода ще искам тлъста пачка.
— Значи мама се оказа права за теб... – замислено промълви Алекс.
— Мама, какво ме интересува мен загубената ти майка от село? Ако не беше богат, дали щях да ти обърна внимание?
— Значи ти си златотърсачка – тонът на мъжа се смени рязко, беше се ядосал. Обърна се към вратата и заби юмрук в нея. Тя се разтресе.
— Удари ме де, хайде. При развода ще ти взема всичко –
Андрея бе застанала срещу мъжа си, сложила ръце на хълбоците. Голото й тяло бе заело една от заучените прелъстителни пози. По навик.
— Хммм, права си. Обаче знаеш ли, имам много добър адвокат. Даже ще го видя още тази вечер.
 
Андрея сложи халата си и се заключи в спалнята, да се облече. Пък и да помисли насаме. Прав беше Александър, с толкова кратък брак и при един добър адвокат, тя едва ли щеше да вземе много. Трябваше да се направи нещо... Тя започна трескаво да пише СМС.
 
Александър наистина си уреди среща с адвоката. След час. И скочи бесен в колата. Трябваше да слезе до града. На острия завой обаче спирачките му отказаха. Андрея все пак бе успяла да извика свой познат. Майстор по непредвидените ситуации. Като чу за какви пари става въпрос, онзи се изстреля от града и след петнадесет минути бясно шофиране успя да спре недалеч от вилата. После бързо се шмугна под колата на Алекс. Другото стана за секунди. Като знаеш къде да режеш, е лесно.
 
Луксозният автомобил излетя от завоя с пълна скорост. Заледеният път помогна. Колата се завъртя на една страна по склона и се обърна по капак. С немалка скорост се заби в огромния бор. И после за минути снега затрупа следите от гумите. Сега просто трябваше да се изчака... Перфектният инцидент. И една богата вдовица. На двадесет и две.
 
Семейство Маркови се прибираше от вилата. Бяха прекарали уикенда там, както обикновено. Иван Марков караше бавно, беше го страх. Да, пътят беше стръмен и заледен, но мъжът не се опасяваше от това. Беше го страх жена му да не почне да вика. И човекът беше взел предпазни мерки, шофираше с двадесет. Като стигнаха до острия завой, съпругата му ахна.
— Иване, спри!
— Ма как ще спра, не виждаш ли къде сме? Ако дойде някой отзад, ще ни помете...
— Погледни паметника.
На паметника, под бледата бяла лунна светлина, се виждаше застанал човек. Мъж на средна възраст. Беше седнал на земята, гърбът му бе опрян в дялания камък. Краката му бяха раздробени, бяха изкривени неестествено и сочеха в различни посоки. Иван наби спирачки. Двамата, с жена си, изскочиха от колата. Хукнаха към безпомощния мъж.
— Жив е, просто е припаднал – наведе се към него съп-
ругът. В този момент жена му набираше 112.
— Е как няма да е припаднал – отвърна му тя, — краката му са счупени на поне пет места. Да не го е блъснал някой и да е избягал?
— Не, колата му се вижда долу, на таван е.
— И с тия крака се е довлякъл догоре?
— Може, и по-странни работи са се случвали. Може да е лазил. Или да се е влачил.
— Прилив на адреналин?
— Нещо такова – Иван се огледа замислен. — Обаче наистина ситуацията е необяснима.
— Защо, господин Детективе? Мистър Всезнайко!
— Погледни към колата, виждаш ли следи от човек? Партината като от мъж, който е лазил ли е?
— Ами не, май най-много са кучешките следи.
— Жена, от четвърт век съм ловец, това не са кучешки следи.
— А какво е?
— Вълк. Огромен мъжкар.
 
Александър оцеля, мина през множество операции на краката. Успя да се разведе с Андрея, без да й даде пукнат лев. Ако не се беше спасил, никой нямаше да се сети да провери спирачките на автомобила му. Сега обаче, след като той заяви пред приятел в полицията, че е злополуката с колата е опит за убийство, те се задействаха и откриха физическия изпълнител. Стар познайник на органите на реда. Човекът си призна всичко, след няколко безсънни нощи в участъка. Съпроводени с телесни внушения. И Андрея остана на улицата, с висящо дело... И много съмнения за светлото си бъдеще.
 
Епилог
Пролетта в планината е едно малко чудо. Озъбените доскоро чукари се пълнят с цвят. Животинките, оцелели зимата, плъзват навред. Мирише на нов живот.
На остър завой е спрял луксозен автомобил. От него с мъка излиза мъж на средна възраст и се подпира на бастуна си. Бавно, стъпка по стъпка, той доближава малкия паметник край пътя. Навежда се, погалва снимката и очите му се пълнят със сълзи. А оттам го гледа усмихнато младо момиче, с бяла лятна рокля.


Купи сега Промоция 6 в 1 - Пакет Разкази

(Пакета включва книгите: "Има ли живот след брака - Размислите на един ветеран", "Има ли живот след брака - Късчета реалност", "Семейно щастие за напреднали", "Поздрави от специалните сили", "Забранено за дракони" и "Малки камъчета край пътя") (цена с включена доставка на територията на България до офис на Спиди - 69.00лв.) Или поръчай на телефон: 0884929112
Не е въведено име!
Грешка в e-mail !
Не е въведен телефон!
Не е въведен адрес!
Не е въведено количество!
Липсва текст на съобщението!
Не са приети общите условия!
Полетата с (*) са задължителни!