Разговори с непознат
Савко заекваше. Заекваше до такава степен, че когато му се налагаше да каже каквото и да е на дъската, целият ставаше червен. По тази причина учителите го изпитваха предимно писмено. Той се бе преместил тази година в малкото крайморско градче, не по собствено желание. Кое дете на четиринадесет би сменило доброволно дома, в който е израснало? Особено ако това е бил хубав дом, с любящи родители?Савко беше добър ученик. Майка му и баща му бяха много горди с него. Живееше в голям град, във вътрешността на страната. Имаше много приятели. И не заекваше. До миналата година.
Баба Гина живееше на морето. В малко рибарско градче. Беше вдовица, от много години. Имаше дъщеря в големия град, с която се чуваха от време на време. Имаше и внук, когото бе виждала три пъти. И трите пъти ù го бяха водили през лятото. Малкият изглеждаше умно и весело хлапе, беше одрал кожата на баща си. Обаче имаше пъстри очи. От другата родова линия, морската. Възрастната жена знаеше, че в забързаното ежедневие на дъщеря ù е трудно да отделя кой знае колко много време за майка си, все пак имаше собствено семейство, за което да се грижи. Баба Гина бе благодарна и за трите си срещи с внука... Не е малко, та той стоя по две седмици всеки път. Радваше се да го гледа как се щура из двора на малката къща, ходеха заедно до морето. Там момчето се учеше да плува, не особено успешно, но с много ентусиазъм. Говореха си за живота му в големия град, за тренировките му по баскетбол, за книгите, които майка му му даваше да чете... Готвеше му разни морски манджи, на които той се мръщеше. И после пак минаваха на доказалите се – филия бял хляб с домашна лютеница. Лято, хубаво време, и за двамата.
Един ден, докато шеташе из двора, домашният телефон иззвъня. Беше от ония старите телефони, правите. Имаше си кабел и огромна слушалка, номерата се набираха с въртене на кръгъл диск. Машина, абсолютно непонятна на младите хора.
Баба Гина хукна към телефона си, обикновено на него звънеше дъщерята.
— Ало, да?
— Добър ден, Гина търся – гласът от другата страна беше много, много сериозен.
— Аз съм! – извика в слушалката възрастната жена. — Светле, ти ли си?
— Не, госпожо, не е Светла. Казвам се Тина, съседка съм на дъщеря Ви. Имам телефона Ви от Савко.
— Къде е Светлето? Защо не ми се обади тя? – сепна се баба Гина. Една ледена ръка сграбчи сърцето й, снощи бе сънувала неприятен сън, нещо лошо. На сутринта не успя да си го спомни... Сега обаче усещането за тревожност, с което се бе събудила, се върна.
— Госпожо, боя се, че имам лоши новини – сериозният глас на жената от другата страна бе станал тих, много тих. Тина имаше неприятното усещане, че след казаното възрастната жена може да получи удар или нещо подобно. Бяха провели много тежък разговор с другите съседи и Тина се нагърби с нелеката задача да съобщи на един родител, че трябва да погребе детето си. – Светла и съпругът ù претърпяха катастрофа.
И така, един дъждовен ден Савко хвана автобуса. Тина и съпругът ù го заведоха до автогарата, мъжът сложи голям сак с дрехи в багажното отделение. Това бе всичко, останало на момчето от предишния му живот. След няколко часа бе в прегръдките на баба си. И тогава за пръв път се разплака. Нормалният му говор така и не се върна.
Децата в новия му клас бяха предупредени. Те знаеха, още преди Савко да е влязъл в час, какво му се е случило. И въпреки това се стреснаха, като го видяха. Лицето му бе безизразно, пъстрите очи бяха посивели. Гледаше надолу или през прозореца.
— Ученици, това е новият ви съученик – представи го класната. — Говорих с колежките от училището, от което идва, успехът му е много добър. Тренира баскетбол. Ще се радваме, ако се включиш към нашия отбор, моето момче, в последно време всички ни бият. Ето, седни до Богомил, на последния чин, че си доста висок. Богомил е капитан на отбора ни и играе централен разпределител.
— Център, госпожо, играя център. Как се казваш, младеж? – Богомил не бе от най-срамежливите.
— ССССавко – с голямо усилие отвърна момчето. Целият клас млъкна, всички впериха поглед в новодошлия. Това заекване не беше от добро...
— Савко, братчето ми, на каква позиция играеш?
— Гггггг...
— Гард? Пойнт или атакуващ?
— И двввввв....
— И двете позиции? Евала... Още днес те искам в залата...
— БОГОМИЛЕ! – прекъсна ги учителката. — Имам да предавам урок! Млъкнете там отзад!
— И аз имам да побеждавам, госпожо – ухили се свойски Богомил. — Знаете ли какво е да се прибереш след поредната загуба? Целият град ме гледа накриво...
— МЛЪК! Ще говорите след часа. Следващият път, като си отвориш устата, ще е на дъската...
— Тъй верно!
Савко успя да се изниже рано след последния час и да пропусне тренировка. Богомил го търси известно време и после махна с ръка – не му трябваха хора с пораженческо мис-
лене, а явно в главата на това момче в момента беше каша.
Сиракът не се прибра и вкъщи, точно сега не му се говореше с баба Гина. Възрастната жена се чудеше как да му угоди, а годинките ù тежаха. Пък и не искаше да я гледа в очите, там се четеше толкова мъка. Искаше да остане малко сам.
Момчето излезе от малкото градче и се насочи към скалите. Там имаше едно място, единственото място вън от града, което той знаеше. Беше му го показала майка му, миналото лято. Уединено, с лесен достъп до морето. Място за местните, далеч от глъчката и суматохата, която създаваха туристите. Савко не смяташе да се къпе, просто искаше да поседи малко на скалата, насаме с мислите си. А защо не и да поплаче. По-добре тук, отколкото пред баба Гина.
Момчето се озърна, нямаше никой. Вече беше късно за къпещи се. Седна на камъка и се загледа в морето. Времето беше тихо, по морската повърхност нямаше и следа от движение. Все едно седеше край езеро... Ето оттук скачаха с майка си в морето, а баща му ги гледаше с почуда. Той не си падаше много по плуването...
Имали ли сте някога усещането, че не сте сами? Още не сте видели другия, а косъмчетата на врата ви вече са щрък-
нали? Не знаете кога се е появил, откъде е дошъл и от колко време ви наблюдава... Нечие присъствие смущава покоя ви...
Савко разтресе рамене, избърса очи и се огледа. И тогава го видя за първи път. Възрастен рибар седеше на същата скала, на не повече от двадесетина метра разстояние. Въдицата му беше хвърлена, беше проста макара, без пръчка. Държеше кордата в ръка и чакаше нещо да клъвне. Кога е дошъл, и как момчето не го бе видяло досега, остана мистерия. Мъжът гледаше право напред към изчезващото в дълбините влакно, не се интересуваше от друго. Савко обаче реши да поздрави:
— ДДДДДобър ддддден – думите трудно излязоха от устата му. Възрастният рибар се обърна по посока гласа и отвърна:
— Добър да е! Какво те води насам? Не си за риба, очевидно. Пък и дрехите ти не са на плувец...
— ИИИИИсках ммммалко да ооооооостана сссам.
— Това заекване е доста сериозно, млади ми приятелю. Имах една позната преди време, тя също заекваше, докато говореше. А пееше в градския хор. Безупречно. Пробвал ли си да се изразяваш по-мелодично? Под формата на песен?
— Ддддда. НННННе сссстава.
— Не спирай да опитваш. Все някога ще се получи. Не си бил винаги така, нали? Фактът, че плачеш от половин час, свързан ли е със заекването ти?
— ДДДа.
— Готов ли си да ми кажеш какво се е случило?
— НННе.
— Добре. Исках просто да ти помогна. Понякога психолозите съветват, за да забравим по-лесно стресови моменти, да ги напишем. Писането на хартия казва на мозъка – НЕ Е НУЖНО ДА ПОМНИШ... И така се освобождаваш от неприятния спомен.
— ДДДДДобре.
Савко отвори чантата си, извади лист и химикал и започна да пише. Мъжът отново се загледа към морето. Мина още половин час, в пълна тишина, нарушавана само от писъците на гларусите. Излезе лек ветрец и повърхността на морето се набразди. Рибата така и не клъвна.
— ГГГГотово – надигна глава Савко. Беше изписал един цял лист.
— Сега имаме две възможности – усмихна се възрастният мъж. — Първата – правиш листа на топка и го хвърляш в морето. Втората – правиш листа на топка и го оставяш на мястото, на което седиш. Аз ще го прочета и ако искаш, утре ела по същото време да говорим. А сега тръгвай – баба ти сигурно се тревожи.
— ООООт ккккъде зззззнаеш ззза бббббаба?
— Остави листа и може и да ти кажа.
На следващия ден Богомил не каза и дума на Савко, беше му сърдит, че не дойде на тренировка. Сиракът не беше против, и без това му бе трудно да води каквато и да е вербална комуникация. След последния час пак се запъти към скалите. И отново не разбра кога рибарят е дошъл... В единия момент скалата беше гола и времето тихо, в следващия – лекият бриз сякаш довя и брадясалия рибар. Седеше си на същото място като вчера, държеше същата корда. И бе вперил поглед в морето.
— Ддобър ден – отново поздрави Савко.
— Добър да е, млади ми приятелю – обърна се към него старецът. -Прочетох писмото ти. Имаш нелека съдба.
— Ттака е.
— Разбирам защо заекваш, та ти си бил в колата по време на катастрофата.
— Ааако бях се сссвестил по-рано... – поклати глава момчето, но рибарят бързо го прекъсна:
— Не си могъл да направиш каквото и да е, не се самообвинявай. Не се рови в миналото. Там няма нищо, което да можеш да промениш. Просто дай възможност на времето да свърши работата си и да те научи да живееш с болката, та ти едва вегетираш в момента.
— Нне е лесно.
— Не съм казал, че е лесно. Стресът обаче, мъката и отчаянието, самообвинението и отказа да водиш пълноценен живот са само и единствено твои решения. Породени от собствените ти мисли. Пак ти казвам, не можеш да промениш миналото. Можеш обаче да промениш настоящето, а оттам и бъдещето. Понеже ти носиш отговорност.
— Ппред кого?
— Майка си и баща си. Ако те видят сега в какво се е превърнал сина им, дали биха били щастливи? Миналата година си бил отличник и изявен спортист, сега си развалина. Какво би казал баща ти, ако разбере, че не тренираш?
— Нняма да е щастлив.
— Тогава? Като седиш вкъщи, заровен в мислите си, по-добре ли се чувстваш?
— Ттвърдо не.
— Тогава излез. Пишеш, че капитанът на отбора, Богомил, те иска на тренировка. Иди. Зарадвай баща си. Спортувай. Учи, направи щастлива и майка си.
— Зза тях ввече няма значение.
— Ти това не го знаеш. Може пък и да те гледат отнякъде и сърцата им да се късат. Със сигурност не биха те харесали такъв. А баба ти? Нали си в течение, че реве по цели нощи?
— Зза мама.
— Не, не плаче за майка ти. Притеснява се за теб. Утре искам да отидеш на тренировка и да си научиш, после ела при мен. Разбра ли?
— Дда.
— И още нещо, днес заекваш много, много по-малко. Понеже вече ме познаваш, понеже сме си говорили преди. Понеже страхът е само в главата ти. Опасността, на която си бил изложен, докато сте падали от оня мост с колата, е била истинска. Страхът обаче, това което те спира, не е. Той идва само и единствено от собственото ти съзнание. Така е с всички хора. Тези, които осъзнаят, че сами спират себе си, те успяват. Другите водят посредствен живот, водени от страха. Разбираш ли ме?
— Перфектно.
— А сега бягай, и искам утре да закъснееш за нашата среща. Искам да си изкарал ден, пълен с емоции.
На следващия ден Савко седна до Богомил и го погледна в очите. За пръв път гледаше в очите някой от много, много време:
— Ммможе ли да дддойда днес на ттренировка по баскет?
— Може – дигна нехайно рамене едрото момче. — Да не е мой отбора? Има си треньор и всичко... Обаче да знаеш, не ми трябват отказващи се мухльовци.
И така, след часовете Савко се напъха в стария си екип и пипна баскетболна топка за пръв път от много, много време. И започна да дриблира.
Вечерта дълго време чака рибаря на скалата... Накрая духна лекият ветрец и Савко го видя в здрача, да седи на ръба, вперил поглед в бездната.
— Ддобър вечер.
— Добра да е, младежо. Как мина тренировката?
— Мммного съм зле. Дрибълът още го мога, обаче нямам въздух, изморих се на средата на тренировката. Сстрелбата ми е ужасна. Ттреньорът ме сложи твърда резерва.
— Откога не беше играл баскетбол?
— Ззнаеш откога, вече минаха няколко месеца.
— И очакваш изведнъж всичко да е перфектно? И с един час на корта да си пак звезда? Достатъчно си интелигентен, за да знаеш какво трябва да направиш, нали?
— Дда тренирам. Извънредно. Ппоне по два часа на ден.
— Не забравяй ученето. Днес подготви ли се?
— Да. Утре имаме контролно.
— Ще го направиш, нали? Майка ти щеше ли да е доволна от подготовката ти?
— О, да. Ппостарах се.
— Така те искам. Сега се прибери, баба ти да не се притеснява. Наблегни на спорта и ученето, и се усмихвай повече. Помага. Днес почти не си заеквал. Утре не идвай да се виждаме, дай си известно време. Поработи върху себе си.
— Аако дойда след месец, тук ли ще си?
— Винаги съм тук. Ела, ако имаш някакъв проблем. И горе главата.
Двамата не се видяха известно време. Време, което Савко използва. Тренира и учи, както му беше казал странният непознат. И успехите не закъсняха, оценките му отново станаха отлични, даже класната се престраши и го вдигна да говори на дъската. Савко се справи сравнително успешно, на моменти изпяваше по-сложните думи. На баскетболния мач с младежи от друго училище беше твърд титуляр... Даже баба му дойде да го гледа. Пък и цялото градче, в крайна смета тук забавленията не бяха чак толкова много.
Савко играеше пойнт гард, работата му беше да изнася топката, да я разпределя и да играе агресивно в защита. Пробва се на няколко пъти да стреля, но стрелбата му още не бе достатъчно добра. За сметка на това обаче успя да пусне няколко хитри паса на Богомил, центъра. И така да направят лесни точки. В крайна сметка загубиха с три точки разлика. Отборът обаче изглеждаше много, много по-добре. И треньорът го потупа по рамото, доволен.
На връщане, докато криволичеха из тъмните улици на притихналото градче с баба си, тя припадна. От изтощение. Възрастната жена бе започнала да чисти къщи и малки семейни хотелчета, почасово. Пенсията не ù стигаше да издържа себе си и един вечно гладен тинейджър. Пък и трябваха пари за дрехи и учебници. Малкото осиротяло домакинство имаше нужда от допълнителни доходи. Тялото на баба Гина обаче изнемогваше.
Още същата вечер Савко отиде на скалите. Не след дълго усети присъствието на възрастния мъж...
— Ттти никога ли не си ходиш вкъщи? – запита момчето.
— Имах усещането, че ще ме потърсиш – чу се гласът на рибаря от тъмното. — Сега спри да плачеш и кажи какво те тревожи.
— Ббаба. Разсипва се заради мен. Всяка сутрин става в пет и хуква да мете из хорските къщи. Понякога ù дават ненужни дрехи, за мен. Много е унизително. А тя вече няма сили.
— На колко години си?
— Скоро направих петнадесет. Карам шестнайста.
— Еми голям здрав мъж си. Навремето на тази възраст щяха вече да те вземат някъде на работа, нелека работа. Утре стани и ти в пет. Докато дойде време за училище, вече ще сте свършили, прав ли съм?
— Иискаш да мета и чистя на непознати хора?
— Няма срамна работа, моето момче. Радвам се, че дойде. Мисля, че е време за следващия ти урок в живота. Искам тази вечер, като си лягаш, да направиш нещо. Нещо много важно. Нещо, което ще промени живота ти. Искам да благодариш на Вселената. Или на съдбата. Или на Бог. Няма голямо значение в какво вярваш, просто трябва да знаеш, че има Висша сила. И искам да ù изкажеш благодарност.
— Ттти си луд – избухна Савко. — За какво да благодаря? За нелепата катастрофа, отнела живота на родителите ми? За мъките на баба? За мизерното си съществуване? Понякога ми се иска и аз да бях умрял там, под оня мост. Поне баба ми нямаше да се мъчи.
— Млади ми приятелю – меко започна старецът, — разбирам гнева ти. Затова изчаках известно време. Време, което притъпи болката ти, което те научи да живееш с нея. Ти си на път да станеш пълноценен човек. Виж, ние не знаем защо се случват разни неща. Защо Съдбата ни дава такива препятствия. Защо теб те хвърли в бурното море на живота на крехката възраст от 14 години, сам... Наистина нямам идея. Обаче знам едно – спокойното море не е създало нито един опитен моряк. А ти, ти се учиш да плаваш между вълните в малката си черупка. Може би Вселената иска да те направи силен, преди да те направи щастлив. Може да си в окото на бурята, понеже конкурентите ти не могат да плуват. Знам обаче едно – един ден, като обърнеш глава назад, ще видиш как всички точки са свързани... Как всяко едно от препятствията, през които си минал, е изградило някоя черта от характера ти.
— Разбирам, че трябва да започна работа. Обаче никакви благодарности – озъби се срещу тъмнината Савко.
— Още тази вечер ще благодариш – чу се гласът на рибарят. — Ще благодариш, че си жив. Всяка глътка въздух е подарък, не го забравяй. Ще благодариш, че си здрав физически и имаш възможност да помогнеш на баба си. Ще благодариш за природната си интелигентност. Ще благодариш за хляба на масата и покрива над главата си. И не на последно място, ще благодариш за верните приятели, които си създаде. Знам, че Богомил и целият отбор, пък и целият клас те прие радушно. Знам, че хората на малкото ни градче те харесват и ти симпатизират. Благодари за това, работи, учи и тренирай. Вселената ще направи останалото, имай вяра.
— Добре де.
От този ден нататък Савко започна да става в пет сутринта и да работи преди училище. После ходеше на тренировки, след това домашни... А вечер, в тъмнината и уюта на единичното си легло, докато лежеше с изтръпнали от умората крайници, водеше разговори със Вселената. Не беше лесно да благодари, не беше никак лесно. Момчето обаче се връщаше към спомени от деня, към хубавите моменти. Благодареше за тях. Благодареше и за всички неща, които старецът му изброи. И заспиваше със спокойно сърце, изчистено от болка и мъка.
Богаташките имения край морето, които чистеше с баба си, леко го дразнеха. Хората в тях му изглеждаха вятърничави и много, ама много разглезени. Младежът имаше вярата обаче, че един ден и неговият живот щеше да се промени към добро...
Беше тих следобед, когато архаичният телефон на баба Гина звънна. Обаждаше се Тина, бившата комшийка на Савко... Още същата вечер младежът отиде на скалите.
— Ииимам добра новина – започна припряно той, когато видя силуета на възрастния мъж.
— Слушам те.
— Ннали знаеш, че апартаментът, в който живеехме навремето, остана празен? В големия град?
— И?
— Дошли са хора и са го взели под наем, доста висок наем. В крайна сметка ние живеехме в центъра. Даже са оставили депозит.
— Това как те кара да се чувстваш?
— Еми баба няма повече да робува на непознати, с тези пари можем да си посрещнем разходите, че и остават.
— Значи Вселената в крайна сметка е отговорила. Твоето позитивно мислене е придобило реално изражение...
— Така излиза.
— Моят съвет – не спирай да работиш. Работата облагородява. Как вървят тренировките?
— Бихме, последния път се наложихме с над десет точки разлика.
— А училището?
— Класната ме повика, говорихме доста. Харесват ù есетата ми. Иска да се запиша в конкурс за млади таланти, и да напиша есе, естествено.
— Любовта ти към литературата идва от майка ти, нали?
— Дда, тя ме караше да чета много като малък. Тук, при баба, намерих огромна библиотека. Книгите, които мама е чела като малка. Ззнаеш ли, като се потопя в някоя история и ггубя връзка с реалността. Четенето ме разтоварва.
— Усетих таланта ти за писане още първия ден, в който се срещнахме. Помниш ли, тогава написа един лист... Думите ти бяха груби, първични, та ти беше само на 14. Имаше и много правописни, и стилистични грешки. Идваха обаче от сърцето ти. Знам, че ще напишеш страхотно есе. Знам, понеже талантът е в теб, и чака да го развиеш. Пък и колко младежи на твоята възраст могат да разкажат история като твоята? Хайде, млади приятелю, животът те чака. Успехът те чака. Обещай ми нещо обаче!
— Какво е то?
— Никога, ама никога не се отказвай! Направи страха, умората и болката свои приятели. Учи се от тях. Нека те да бъдат твоя коректив. Стъпка по стъпка, просто не спирай. Няма грешки, има само уроци. Ние или побеждаваме, или се учим. Това е. А сега се прибери, почерпете се с баба Гина. Заслужили сте го.
Преди да навърши осемнадесет, Савко успя да се наложи в баскетболния отбор. Съгледвач от големия град дойде и предложи на треньора да вземе него и Богомил, беше ги харесал като тандем. Искаше да ги заведе в столицата, да тренират там. На пълна издръжка.
Есето на Савко – "Разговори с непознат", спечели първа награда на националния конкурс за млади таланти. Пък и събуди доста спорове и коментари. На журито му бе много трудно да повярва, че трудът е написан от толкова млад човек. Просто съжденията в него бяха на зрял, минал през какво ли не, мъж. Журналисти плъзнаха по скалите да търсят мистериозния рибар... Никой повече не го видя, нито те, нито младежът. Пък и в малкото градче не бяха чували за него. Вече нямаше нужда старецът да се явява на скалата. Той се бе появил от нищото, беше си свършил работата, и морският бриз си го беше прибрал.