Малките принцове
“Хубави сте, но сте празни – продължи малкият принц. — За вас не може да се умре. Разбира се, случаен минувач би помислил, че моята роза прилича на вас. Но тя сама е много по-важна от вас всичките, защото тъкмо нея поливах. Защото тъкмо нея поставях под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея пазех с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали и дори понякога да мълчи. Защото е моята роза.“Христо затвори книгата и се облегна назад. Очите му бяха пълни със сълзи. Това не убягна от Ангел, синът му, който лежеше в леглото и слушаше внимателно.
— Защо плачеш, тате? – малкият протегна ръка и я сложи върху бащината.
— Не плача, просто... – тръсна глава Христо, — Просто написаното е много хубаво.
— За розата, нали? – усмихна се детето. — Понеже тя е като мен? Нали и аз съм под похлупак и зад параван? Мама все казва, че съм специален.
— Права е майка ти, за нас ти си най-специалният човек на света. И както виждаш, винаги гледаме да сме с теб, ако не аз, то тя е до леглото ти. Винаги.
— Мама каза, че сърцето ми е прекалено голямо. Това лошо ли е? – Ангел пробва да се надигне от леглото.
— Как ще е лошо, това е най-хубавото възможно нещо – насила се усмихна баща му. — Хората, с големи сърца като твоето, са единственият шанс на този свят. Без тях ние, обикновените хора, сме загубени...
— Значи аз, като порасна, ще правя само големи и хубави неща, така ли?
— Разбира се.
— Тате, искаш ли после да почетем още? Сега съм уморен, спи ми се.
— Добре, моето момче. Ако ти потрябва нещо, само натисни този звънец. Аз или мама ще дойдем веднага.
— Знам, тате, всеки път ми го казваш.
— Приятна почивка.
— Благодаря.
Христо излезе и пред вратата се сблъска със съпругата си, София. Тя носеше поднос с прясно изцеден сок от портокал и сандвич.
— Внимавай де – сопна му се тя. — Щях да направя беля.
— Не влизай вътре. Мисля, че ще заспи.
— Откъде знаеш?
— Той ми каза.
— Звънецът до него ли е?
— Ахам. Ела и седни до мен за малко в хола, искам да те видя преди да отида на работа. Ти нали си освободи днешния ден?
— Да, аз ще съм цял ден с него.
Двамата седнаха на масата, Христо хвана ръката на съпругата си:
— Всичко ще се оправи... – започна неуверено той.
— Как така ще се оправи? Кое ще се оправи? Не чу ли докторите? – отскубна си тя ръката от него, сега нейните очи бяха плувнали в сълзи. — За да оцелее синът ни трябват две неща – много пари и подходящ донор. Ти пари осигури ли? За частната клиника?
— Не още, в крайна сметка ние разбрахме преди десетина дни за състоянието му...
— Какво чакаш? – изпищя София. — Та ние имаме по-малко от месец! Месец! И имаш наглостта да ми кажеш, че всичко ще е наред. Махай се. Отивай да търсиш парите.
— Нали знаеш, че само пари не са достатъчни? А шансът за другото...
— Ти за донор на сърце не се тревожи. Направи това, което се иска от теб...
— Преди да тръгна, само искам да те помоля... Като се събуди Ангел, прочети му нещо от “Малкият принц“. Вече го знаем почти наизуст, но много му харесва. И не влизай при него разплакана...
— МАХАЙ СЕ!
В офиса Христо седеше на бюрото си и гледаше телефона, вече от над половин час. Чудеше се какво да предприеме.
“Добре де – каза си той, — ще опитам. ТРЯБВА да опитам. Не е като да имам много варианти.“
И набра познат номер:
— Ало, Жеков, здравейте. Да, Христо съм, удобно ли е?... Днес може ли да се видим? Да, ще дойда направо в банката, на третия етаж.
Ивелин Жеков, директорът на местния клон на банката, с която работеше Христо, седеше на бюрото си, скръстил ръце. Естеството на работата му му даваше възможност да се сблъска с какви ли не съдби, да коментира всякакви идеи, да одобрява или отказва финансиране на много проекти. За пръв път обаче чуваше подобно нещо.
— Добре де, Ице – започна свойски той. — Ти нали взе заем от мен буквално преди половин година?
— Да, и никога не съм закъснявал с вноските, дори за ден – отвърна му Христо. — Сега обаче парите ми трябват спешно...
— Е, да де, за детето. Ама то, виж сега, ти нали ипотекира при нас всичко? Имаш ли нещо ново да заложиш?
— Еми нямам, всичко е вече заложено при вас.
— Пък и нали се сещаш, че толкова пари... Без възвращаемост... Как да ги дам за операция? – наведе се напред Жеков. — Ти как ще ми ги върнеш? Откъде?
— Ще работя повече... – очите на Христо отново плувнаха в сълзи. — Ще направя всичко по силите си, в крайна сметка става въпрос за единствения ми син... Млад човек съм, ще си изработя заетите пари. Имате думата ми.
— Не знам, Ице – бавно и с привидно съчувствие му отвърна банкерът. — Тая банка не е моя, братче. Не мога да раздавам кинти просто ей така. Софиянците ми дишат във врата, постоянно са тук на одити... Ако ти дам кредит без обезпечение и без бизнес план все едно сам си слагам примката...
— В безизходица съм, не разбирате ли? – Христо се бе навел напред и бе хванал главата си с две ръце, едва се сдържаше да не се разплаче.
— Добре бе, Ице, ми ти що не я продадеш тая твойта фирма? Имаш активи, като си платиш борчовете към банката, може и да ти останат парички за операцията... – с бодър глас Жеков водеше съсипания мъж за носа. — Ей, чакай, чакай. Трудно ще ти е, нали всичко ти е заложено при нас. Ще трябва фирмата ти да бъде дадена на наш човек, с много връзки... За да може да ти плати, и да е сигурен, че парите ще отидат за погасяване на борчовете ти... И после чак да се прехвърлят активите, като банката свали ипотеката си...
— Възможно ли е да се направи? – вдигна глава Христо.
— Може, обаче ще целуваш ръка. – усмихна се Ивелин. — Има тука една фирма...
— Нека да говоря с жена си. Какви пари може да вземем за фирмата си? – попита мъжът.
— Не ставай нагъл де, ипотеката плюс парите за операцията. – озъби се банкерът. — Толкоз давам.
— Даваш? – ахна бащата. — Фирмата, която ще купи моята, да не е твоя собственост?
— Моя е, да. На името на сина ми. И ако не ми прехвърлиш всичко, банката, която в нашия хубав град представлявам аз, няма да ти пусне активите. Демек няма да ти се разпиша като директор. Сега картинката стана ли ти ясна? – изправи се Ивелин. — Хванал съм те за топките. Казвай какво правим, действаме ли? В крайна сметка аз съм сериозен човек, знаеш ли колко срещи ме чакат?
— “Знам една планета с един червендалест господин. Той никога не е помирисвал цвете. Никога не е поглеждал звезда. Никога не е обичал никого. Никога не е правил друго, освен сметки. Цял ден повтаря като теб: "Аз съм сериозен човек! Аз съм сериозен човек!" и се надува от гордост. Но това не е човек, а гъба!" – отвърна му Христо и също се изправи.
— Какво каза? Гъба ли ме нарече? Задето спасявам сина ти? – наежи се Жеков.
— Чел ли си “Малкият принц“? Оттам е, всяка вечер я четем с Ангел. Любима му е.
— Взел си да се смахваш. Ще говоря с адвоката, до два дни ще имаш договора. После разписваш и парите са при теб. Успех с донора. Айде, че имам и други срещи... – директорът на банката посочи вратата.
Същата вече Христо предаде разговора си с банкера на София.
— Голяма гадина излезе този – настръхна жената.
— Мхм.
— Ти какво му каза?
— Че трябва да говоря с теб.
— Значи краде ни фирмата и ни дава точно толкова, колкото ни трябват за операцията?
— И плаща и на банката де.
— И оставаме без хляб.
— Ама детето ни има шанс. И ставаме първи в опашката за донор.
— Така е – София стана и взе да се приготвя за излизане. — Не ме чакай.
Не след дълго Христо бе седнал до леглото на сина си и четеше откъси от любимата му книга:
“Много по-мъчно е да съдиш сам себе си, отколкото да съдиш другите. Ако можеш да съдиш себе си правилно, значи ти си истински мъдрец.“
— Какво значи това, тате? Как така да съдим себе си? – запита малкият.
— Знаеш ли, моето момче – отвърна му бащата, — понякога, даже повечето пъти, ако имаме проблем, ние обвиняваме другите. Сигурни сме, че този или онзи е виновен за нашето нещастие. Най-често обаче за позицията, в която се намираме, носим най-голяма вина самите ние. Това обаче е много трудно да се признае...
— Хм, ти обвиняваш ли се за нещо? – запита Ангел. — Аз не виждам за какво?
— Много неща можеха да бъдат различни, моето дете – поклати глава Христо. — Ако например не бях теглил кредит преди време, щеше да ми е по-лесно да ти помогна сега...
— Ти преди време нямаше как да знаеш какво ми е, нали? – Ангел се завъртя на една страна, хвана баща си за ръка и се усмихна. — Ние знаем за голямото ми сърце отскоро...
— Така е, обаче нямаш представа какво е в главата ми.
— Аз мисля, че си страхотен баща – детето сложи глава на дланта на баща си и затвори очи. — Прочети още нещо.
— “Ето моята тайна – започна отново да чете Христо. – Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.“
— Това беше много хубаво – прошепна детето. И заспа.
София не излезе просто да се разходи. Жената имаше конкретна цел. Бе говорила с инструкторката си от курса по медитация и същата вечер няколко по-напреднали жени се събраха в малка зала, мястото на редовните им сбирки. Думата взе инструкторката, Магда:
— Добър вечер на всички, днес сме се събрали с определена цел. Искам да направим кръг, седнали. Хванете се за ръце, така че енергията да минава от една в друга, и не се пускайте до края на сеанса. Мисля, че всички вече знаете за състоянието на сина на София. Ще медитираме за неговото здраве. И така, нека започнем. Затворете очи и си представете, че се намирате в някое спокойно и защитено място...
След медитацията София благодари на всички и понечи да си тръгне. На изхода Магда я хвана за ръката:
— Остани, искам да поговорим.
Когато и последната жена пое към дома си, инструкторката погледна майката на Ангел в очите и тихо ù каза:
— Помниш ли предния път, който дойде при мен с такава молба?
— Помня – отвърна София. — Помня, че се бях отчаяла. Помня, че направи чудо.
Години наред Христо и София не можеха да имат дете, правеха Инвитро след Инвитро, изхабиха сума ти пари. И бяха загубили надежда. Тогава тя за пръв път тръгна на медитация...
— Колко време мина между онази медитация и забременяването ти? Помниш ли? – Магда питаше, въпреки че знаеше отговора.
— По-малко от месец. Направо си беше малко чудо, докторите не можаха да повярват. В крайна сметка забременях по естествен път. Нали затова кръстих сина си Ангел, понеже беше пратен отгоре. Подарък.
— Еми то всички идват оттам, мила – усмихна се Магда. — Днес имам същото усещане като след онази медитация, все едно Вселената ми се усмихна. Ти усети ли го?
— Не знам, много съм нервна.
— Мисля, че молбата ти ще бъде удовлетворена. Обаче...
— Обаче какво? Нещо лошо ли видя? – сепна се София.
— Виж, ти молиш за помощ, молиш за живота на детето си. Това е чиста, хубава молба. Обаче...
— КАКВО ОБАЧЕ?
— Еми каквото и чудо да стане, за да получи сърце сина ти, някой трябва да умре. Някой с лоша карма...
Христо, София, Жеков старши и Жеков младши седяха в офиса на нотариуса. Документите по прехвърлянето на фирмата вече бяха разписани. Жеков младши, младеж на видима възраст около двадесет години, вече бе новият собственик на фирмата на Христо и София. А в сметката им имаше пари точно колкото за една сърдечна операция в частната клиника.
— Айде – Ивелин тупна Христо по гърба, — ще черпиш.
— Не го пипай – тросна му се София. — Това, което правиш, е грешно, много грешно.
— Вие дойдохте при мен, не помниш ли? – ухили се банкерът. — Казах на мъжа ти, в мен са и ножът, и хлябът.
— Тате, остави хората – намеси се Жеков младши. — Ако сме готови, да си ходим...
— Нали за теб правя всичко бе, момче – надигна глас Ивелин. — Сега имаш чисто нова и хубава фирма. Печеливша. Аз му изготвях бизнес плана, знам ги тия работи. Нали всичко това ще храни тебе бе...
Отпред на паркинга Ивелин влезе в огромната си лимузина, Жеков младши яхна спортния си мотор. Христо и София останаха на паважа и ги изгледаха как се отдалечават, прегърнати. В сърцата им вече имаше искрица надежда.
— А един ден синовете ще платят греховете на бащите си... – тихо промълви София.
— Какво каза? – сепна се Христо.
— Нищо.
Ивелин седеше на маса с приятели, черпеше за новата си придобивка. В крайна сметка не всеки ден наготово ти идва печеливша компания, такива просто не се продават. Ако има хляб в един бизнес, собственикът гледа да си го задържи колкото се може по-дълго. И после го предава на наследниците си. Не всеки обаче има такъв късмет... Какво лошо има предприемач с нюх да се възползва? В крайна сметка може и живота на сина им спаси така, знае ли човек... Такива тези развиваше господин банкерът на подпийналите си приятели... Телефонът му избръмка, беше непознат номер. Ивелин вдигна и тежкарски започна:
— Ало, кой е?
— Господин Жеков? – гласът от другата страна беше на мъж, притеснен мъж на средна възраст.
— Кой си ти? Откъде имаш номера ми? За какво ще молиш? – банкерът бе твърдо решил да покаже мощта си пред дружината по чашка.
— Казвам се Панайотов. Доктор Панайотов, окръжна болница. Спешно отделение.
— Кажи, докторче?
— Става въпрос за сина Ви.
Ивелин се изправи и махна с ръка. Хората край масата се умълчаха...
— Какво за сина ми?
— Катастрофирал е с мотора си, господине. В момента е при нас, намира се в мозъчна смърт.
Лицето на банкера стана бяло като платно. Седна обратно на мястото си и затвори телефона.
— Какво стана? Кой беше? – запита го мъж от обкръжението му.
— Махай се – отвърна Ивелин. — Разкай се, казах ти – изкрещя той и грабна една стъклена чаша. — Да ви няма, гниди – чашата полетя по друг от мъжете и се разби в гърдите му. Хората от другите маси обърнаха глави към тях, мъжете от масата на банкера пъргаво скочиха и взеха да се отдръпват. Самият Ивелин изглеждаше не на себе си, беше грабнал този път бутилка. Мъжете от масата му побегнаха...
Един охранител на заведението бе приближил банкера, засега обаче Жеков старши не показваше признаци на агресия. Просто стоеше и гледаше земята пред себе си. Сълзи се стичаха по бузите му, но той не усещаше. Бе изпаднал в почти пълно вцепенение...
От унеса му го изтръгна ново позвъняване, същият номер.
— Кажи бе, Панайотов? – този път гласът на банкера се бе свел до шепот. – Има ли още нещо, с което да ме съсипеш? Остана ли? Та ти ми взе всичко...
— Много се извинявам, че Ви притеснявам, господин Жеков – мъжът от другата страна говореше също тихо, и много, много внимателно. – Особено в такъв момент. Не мога да кажа, че знам как се чувствате. Вашата загуба, тя просто не трябва да се случва. Нормалният ред на нещата е децата да погребват родителите си, не обратното.
— За това ли ми звъниш? – сопна му се Жеков. — Да ме успокояваш?
— Не, не за това. Синът Ви може да спаси друг човешки живот. Дори и сега, в това си състояние. Сърцето му е здраво, ние го поддържаме тук. Работи. Той е перфектният донор за едно малко момче, от нашия град. Едно ангелче...
Ивелин затвори отново. На секундата осъзна какво се е случило. И по-лошото, защо.
— “Hяĸoи xopa ca ни нeпpиятни, "xлъзгaви" и гъвĸaви ĸaтo гъceници. Ho тoвa нe oзнaчaвa, чe вътpe в тяx тe нямaт нещo пpeĸpacнo“ – Христо отново бе седнал до сина си, отново четеше от любимата им книга.
— Ти вярваш ли, че това е така, тате? – прекъсна го Ангел. — Че дори и в най-лошите хора има нещо добро?
— Не знам, моето момче. Иска ми се да е така – насила се усмихна бащата. — Обаче понякога попадаме на ужасни същества. На хора без морал и принципи. Лешояди.
— Добре де, да ти кажа ли какво мисля аз? – усмихна се на свой ред детето.
— Мисля, че във всеки от нас има по нещо добро. Може да е скрито много дълбоко, може да не се е показвало с години. Обаче като дойде правилният момент, като дойде най-важният момент, този лош човек ще реагира по правилния начин. И ще покаже истинското си лице. Понеже всички сме еднакви. Понеже всички сме добри. Понеже във всеки от нас расте по една роза. И чака. Но винаги разцъфва.
— Когато майка ти поиска да те кръстим Ангел, ми стана чудно – замислено каза бащата. — Тя вярваше, пък и още твърди, че ти си подарък от небесата. Истински ангел. Като те слушам, си мисля, че може и да е права.
— “Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясняват.“ – отвърна му с цитат детето. — Спи ми се. Може ли да легна на ръката ти?
Година по-късно Христо и София седяха на поляна в крайморския парк. Около тях бягаше няколкомесечно кутре, а Ангел го гонеше. Бузите му бяха зачервени от усилието, изглеждаше щастлив. И здрав. Прегърнати, бащата и майката просто стояха и го гледаха. Не можеха да повярват на късмета си, всичко бе минало без никакви усложнения. Организмът на детето бе приел новото сърце.
Висок слаб мъж стана от съседна пейка и ги доближи. Христо трудно успя да познае Ивелин, лицето му бе изпито, бузите хлътнали и покрити с едномесечна брада. А очите му бяха мъртви.
— Това ли е? Той ли е? – банкерът сочеше детето и тихо говореше на Христо, да не стресне играещите.
— Той е – отвърна му Христо. — Знаеш ли, аз така и не ти благодарих, че се съгласи...
— Няма значение – прекъсна го Ивелин. — Може ли да го погаля?
— Ангеле, ела – извика София на детето си. — Искаме да те запознаем с един човек.
Малкият спря да гони кученцето и дойде веднага. Погледна непознатия мъж с искрения поглед на невинно дете. И протегна дясната си ръка напред, да се здрависа.
— Ангел, приятно ми е.
— Жив е – промърмори на себе си Ивелин, докато хващаше протегнатата към него ръка. — Жив е – повтори той и погали детето по главата. — Жив е – и се разплака.