Братя

Малкото крайбрежно градче беше притихнало. Туристите си бяха отишли края на лятото, имаше месеци до новия сезон. Току-що бе приключил и риболовният сезон. Рибарите бяха насядали в единствената, работеща през зимата, кръчма, пиеха. Мълчаха. Тежки мисли се въртяха в главите им. И тази година рибата беше малко. Паламудът избяга рано- рано, сафридът не можа да задържи цена, матрапазите им го изкупиха за жълти стотинки. А чернокопът, чернокоп есента просто не дойде. Дали мина през дълбокото, или в някоя от гадните бури... Но с добри улови на чернокоп никой не можа да се похвали, нито лодките, нито големите траулери. Идваше гладна и студена зима... Затова и глас не се чуваше... Само тропането на чашите по дървената
маса. Един по един мъжете, с обрулени от вятъра лица, ставаха и с люлееща се походка се насочваха към изхода, с наведени глави. Нищо хубаво не ги чакаше вкъщи.
Панайот остана последен, съдържателят на заведението, бай Петко, накрая не издържа и го хвана под мишницата:
— Айде, Пацо, полунощ е. Искам да си лягам.
— Налей ми още едно, последно.
— Налях ти вече последно, ставай!
— Аз съм клиент! Ти си длъжен да ме обслужиш! – като се напиеше Панайот ставаше заядлив и агресивен.
Собственикът на кръчмата, червендалест здравеняк с десетилетия опит в пиянските свади, само го хвана за ревера и го вдигна насила от масата. Затътри пияния мъж към изхода, игнорира псувните и заплахите и с мощен шут запрати Панайот на улицата. Пацо седна на паважа, проклинайки. Стана, взе си шапката и пое към къщи, ядосан. Прибра се след час кандилкане и от
входа извика съпругата си:
— Миче ма, ела. Веднага!
Жена му беше легнала на кушетката точно до вратата, чакаше го. Искаше да го пресрещне и по най-бързия начин да го сложи в леглото. Страх я беше виковете му да не събудят момчетата.
Георги, отличникът на малкото градче беше осми клас, а Сашко... Александър беше най-големият проблем на семейството. Малкият беше дете със Специални Образователни Потребности, аутист. Той не се беше родил така, Мария бе сигурна в това. Сегашното му състояние бе резултат от неспирните скандали и препирни из къщи, съпроводени с купища удари. Алкохолът не
прощава.
— Панайоте, ще събудиш децата – прошепна Мария, тя вече беше скочила от кушетката и бе успяла да хване мъжа си под мишницата. — Тихо...
— И ти ли ма? Тоя тъпанар Петко ме изхвърли като мръсно коте от заведението! Че ме и изрита! Мен! Да не сте се наговорили днес? – Панайот бутна с две ръце съпругата си, тя залитна назад и се удари в стената. — Я иди и ми сипи едно!
— Време е да си лягаш – кротко му отвърна Мария.
— Марш! – изрева с все сили пияният мъж. — Преди да съм те размазал!
Вратата на детската стая се отвори, в касата стоеше Александър, малкият. И гледаше. Обаче не гледаше към майка си и баща си, погледът му бе насочен някак си настрани. Аутистите мразят шума, кара ги да се чувстват неспокойни. Те, за разлика от повечето хора, не могат да имат нормален социален контакт. Живеят в собствен свят, опитвайки се по този начин да се предпазят от външно влияние. Ето защо Сашко хем беше на метри от скандала, хем съзнанието му беше на светлинни години разстояние. Детето тропаше с пръстчетата на дясната си ръка ритмично по стената, все едно броеше нещо. И ръмжеше.
— Ей го, идиотчето се събуди – обикновено късно нощем под влияние на алкохола Панайот мразеше себе си, ненавиждаше живота си и обвиняваше целият свят за неуспехите си.
— Не му говори така – озъби се Мария. — Той си се роди съвсем нормален, от твоите панаири е на това дередже.
— Аз съм виновен, така ли? – алкохоликът заби мощен шамар на съпругата си.
Жената се завъртя и наведе, държейки бузата си. На касата на вратата вече стоеше и Георги, големият син. Беше прегърнал брат си през раменете. Главата на Сашко се бе опряла в брат му, погледът продължаваше да блуждае.
— Георги, прибери брат си и затворете вратата, веднага –
Мария бързо се окопити.
— А ти? – очите на баткото бяха пълни със сълзи.
— Мен не ме мисли, да не ми е за първи път. Брат ти не трябва да гледа такива неща, после цяла седмица ще е неадекватен... Затвори вратата, казах ти.
Двамата братя влязоха обратно в стаята, Георги галеше малкия по главата. Сашо не спираше да ръмжи.
— Саше, какво съм ти казал? Ти си вече голямо момче, на десет си, не си мече, нали? Спри да ръмжиш. Хайде да кажем нашето стихче... Повтаряй с мен:
Пиле, пиле
аз те знам,
искаш нещо
да ти дам.
На ти житце,
да кълвеш,
че петле да
порастеш.
И малкият заповтаря стихчето на вечния ни детски поет Васил Стоянов, заваляйки думите.
После пак, и пак. Повтарянето помагаше на малкото му мозъче да се успокои, да се концентрира и да спре да обръща внимание на плашещите звуци откъм хола... Двамата легнаха отново в леглата си. Ръката на Георги галеше главата на Сашко, докато малкият брат заспа...
На сутринта Георги стана в пет, сам. Трябваше да хване автобуса за големия град. Беше приет в Математическата гимназия, с профил Информатика. Една паралелка за цялата област.
Там се влизаше с най-висок успех, понеже учителите полагаха основата, създаваха бъдещи програмисти. Най-търсената и добре платена работа в държавата към този момент.
Конкуренцията беше убийствена, децата в този клас бяха добре подготвени и много, много интелигентни. Място за аутсайдери нямаше. Георги беше добре с оценките, многото труд и природната му интелигентност определено помагаха в случая. Пък и бе крайно мотивиран.
Знаеше, че майка му няма да издържи много на този живот, виждаше я как гасне с всеки изминал ден.
— Георги, как очакваш да станеш програмист, като не програмираш? – учителят размахваше няколко листа, изписани от край до край. — Да, виждам, че си решил задачата, но за да разбереш дали програмата ти работи, трябва да бъде въведена на компютър, а не на хвърчащи листи.
Иначе подходът ти е много оригинален...
— Ами, господине, мога ей сега да въведа всичко и ще видим дали ще тръгне – притесни се момчето.
— Защо не го направи у вас и да дойдеш направо с флашка?
— Компютърът ми е на ремонт...
— От половин година? Какъв е този ремонт?
Класът зашушука, всички знаеха, че Георги просто няма компютър...
— Георги, ти си много умно момче, обаче ако не започнеш да работиш както другите, ще се обадя на баща ти, разбра ли ме? – въздъхна учителят.
— Разбрах. Дайте ми няколко дни...
Мария се събуди час след големия си син, беше време да води Александър на училище.
Бузата й бе посиняла от шамара. Жената се огледа в огледалото, нямаше какво да се направи.
Даде на Сашко закуска и го изведе навън. Панайот спеше на дивана, той нямаше кой знае каква работа днес. До края на зимата също.
Сашко бе в трети клас, пишеха му оценките по милост. Докато учителката преподаваше, малкият гледаше през прозореца. И си барабанеше по чина. Другите деца го закачаха от време на време. Подрастващите на тази възраст могат да бъдат много жестоки, особено към различните.
— Миче, искам да поговорим – посрещна я класната на Сашко. — Имаме проблем. Синът ти се сби вчера, отново.
— Ами те го закачат бе, Краси. И детето се защитава.
— Другите родители се оплакват, постоянно. Днес се събираме при директора, да обсъдим поведението на Александър.

— И какво? Ще го преместите в друг клас? При съвсем непознати деца? Нали знаеш това как ще му се отрази?
— Искат да го изключим.
Сърцето на Мария подскочи. Ако Сашко не ходеше на училище, тя оставаше без работа.
Трябваше да го гледа, срещу мизерна помощ от държавата.
— Краси, познаваме се от толкова години, израснахме заедно. Как можеш да ми го причиниш това? Само Александър ли е аутист? Само той ли има Специални Образователни Потребности? Как се решава този проблем в големия град?
— Там има ресурсни учители, грижат се за такива деца.
— Еми назначете си и вие един!
— Нямаме бюджет.
— Ще оставиш семейството ми гладно през зимата, Краси!
— Ще видя какво мога да направя...
Когато Георги се прибра, баща му вече беше сложил лактите на масата в кръчмата. Вкъщи го чакаха Сашко и Мария, седнали един до друг на холната маса. Сашко ръмжеше, майка му го галеше по ръката и повтаряше любимото му стихче:
Пиле, пиле
аз те знам,
искаш нещо
да ти дам.
На ти житце,
да кълвеш,
че петле да
порастеш.
Простичко, ясно, лесно за запомняне. И най-важното, успокояващо. Александър обаче целият трепереше.
— Здравейте! Много рано сте се прибрали, всичко наред ли е? – Георги седна до тях на масата, и погали инстинктивно брат си по главата.
— Не, не е наред – отвърна му Мария. — Изключиха ни от училище...
— Сбиване?
— Поредното. Тъкмо в деня, в който разглеждаха поведението му. Утре си остава вкъщи. Май трябва да напусна работа.
— Ама, мамо, те го закачат, затова се бие.
— Направо си го налагат, и понякога им отвръща. Но това вече няма значение.
— Лошо. И това, което ще поискам от теб, ще ти е още по-трудно да направиш.
— Какво ти трябва?
— Компютър.
Мария някак си успя да запази работата си, когато Георги беше на училище, тя гледаше
Сашко. А щом баткото се върнеше, изтормозената жена хукваше презглава към фабриката.
Бригадирът й бе разбрал за безизходното положение, в което се намираше служителката му. И гледаше да й помага. Пък и Мария бе една от най-съвестните му подопечни, с нея проблеми никога не бе имал. Даже се съгласи да й продаде стария си лаптоп, на разсрочено плащане. И животът в малкото домакинство продължи, някак си. Панайот пиеше по цял ден, Георги вече
ходеше с флашка на училище, а не с хвърчащи листи. И програмите му тръгваха, винаги.
Съучениците му го гледаха с все по-голямо уважение. А когато се прибереше вкъщи, сядаше пред компютъра. И започваше да работи. Пишеше на различните програмни езици, решаваше задачи, съставяше алгоритми. В такива моменти Сашко винаги бе до него. Ритмичното тракане на
клавишите го успокояваше. Радваше се, когато алгоритъмът на брат му бе успешен. Опитваше се да чете командите от сложните учебници... Големи части от деня братята бяха неразделни.
Един ден Георги се прибра от училище превъзбуден. Не хапна, даже не поздрави. Направо седна пред лаптопа.
— Всичко наред ли е? – Мария вече слагаше палтото, закъсняваше за работа. Днес щеше да се забави много, имаше да изпълнява огромна норма.
— Да, мамо, дадоха ни извънредно задание. Ще има конкурс. Знаеш ли какво е АП?
— Не, бързам. Като се върна, ако си буден, ще ми разкажеш. Става ли?
— Става.
Сашко седна до брат си, сложи глава на рамото му и се загледа в монитора.

— На теб ще разкажа, дано ме разбереш – усмихна се Героги.
— Апппп – отговори му Сашко. — Апппп.
— АП, Александре, е приложение. Хората си го свалят на модерните мобилни телефони. Има създадени вече милиони такива. Всеки АП прави нещо различно. Някои могат да ти разкрасят снимките, други ти помагат да намериш изгубен телефон. Има много с игри, с карти на пътя, за
слушане на музика, прогноза на времето, разговори през интернет, и така нататък, и така нататък.
Разбираш ли ме?
Александър бе спрял да барабани по бюрото, погледът му бе вперен право в очите на брат му. Това показваше, че е пределно концентриран. В такива моменти ръмженето спираше и Сашко се държеше учудващо спокойно. Обаче нямаше нищо детско в държанието му, Георги имаше чувството, че говори със зрял човек. Зрял човек, уморен от живота. Така Александър се държеше
само и единствено пред брат си, понеже не очакваше агресия от него. Защитната стена падаше.
И лъсваше природната интелигентност.
— Твоят АП за какво ще е? – попита Александър.
— Виж какви са ми идеите дотук – усмихна се Георги. —
Представи си, че пътуваш. Отиваш в нов град. Непознат. Можеш, разбира се, да влезеш в Гугъл и да се огледаш в реално време какво да посетиш, както и да видиш много коментари на хора за всяка забележителност. И да си направиш план за обиколка на новия град. Това вече е създадено.
— Не ми отговори, твоят АП как ще промени нещата? Какво ново слагаш на масата?
— Сашо, понякога ме плашиш с това държане, свикнал съм да ми ръмжиш. Така, отговарям ти. Ако влезеш не в Гугъл, а в моето приложение, ти пак ще можеш да видиш всички забележителности, но този път моята програмка ще се порови още малко по-дълбоко. Ще влезе във всичките контакти на клиента, ще обиколи профилите на познатите му във Фейсбук, Туитър и
Инстаграм. И за секунди на екрана на мобилния му телефон ще излезе огромно количество информация:
— колко и кои от неговите познати и приятели са посещавали този град;
— къде точно са ходили – забележителности, ресторанти, хотели, ако успея ще сваля данните от мобилните оператори и ще дам карта с начертан път, по който всеки се е движил;
— какво са коментирали за пътуването си, кой друг е направил забележка, ако е имало някакъв скандал, нещо пикантно, по ключови думи ще го извадим най-отпред при нашите резултати... Дотук разбра ли ме?
— Разбрах. Така твоят клиент ще може да отиде на място, където негов приятел е повърнал, да речем. И да се снима... После да го закача.
— Казах ти, на моменти интелектът ти ме изумява.
— Георги, ще трябва много сериозно да поработиш, пък и някои части от програмата ти май няма да са много законни, това си е живо следене.
— Всички големи интернет фирми го правят, веднъж влезеш ли в Гугъл или Фейсбук имаш профил до живот, дори и да си изтриеш акаунта.
— Ахам. Може ли да те гледам как програмираш?
— Давай да почваме...
Тоя ден Георги работи до два сутринта, докато майка му се прибра, убита от работа.
Александър го гледа през цялото време, сложил глава на рамото му. Малките пръстчета не спираха да барабанят по бюрото, а от време на време се чуваха отделни стихчета:
Пиле, пиле
аз те знам,
искаш нещо
да ти дам.
На ти житце,
да кълвеш,
че петле да
порастеш.
Мария влезе тихо в стаята на момчетата, те даже не я чуха.
— Георги, утре си първа смяна, трябва да ставаш в пет. Веднага лягай!
— Добре, мамо, само да сейвна това, което съм написал.
— Защо брат ти е буден още? Вечеряли ли сте?
— Да, хапнахме.
— На секундата по леглата! Ще дойда да ви проверя след десет минути...
Александър изръмжа, но скочи да се оправя заедно с брат си. Легнаха си, Георги беше още превъзбуден, зашушука на ухото на малкия:
— Видя ли къде забихме? Нямам идея как ще оправим тази част... А щеше да е готино даможем да влезем в сървърите на мобилните компании и да изтеглим информация кой къде е бил... Ама карай де, засега ще се ровим само в официалните сайтове – търсачки, социални мрежи, такива неща.
Сашко само кимаше, замислен.
Когато Мария влезе да ги провери, Георги вече спеше, и сънуваше алгоритми. Александър обаче лежеше със затворени очи, преструваше се. И когато къщата утихна, две малки боси крачета излязоха изпод завивката и тихичко стъпиха на земята. Много внимателно Сашко седна на бюрото и включи компютъра. Отмести учебника с командите настрани, той просто не му
трябваше. Цялата информация отдавна бе в главата му... Малките пръстчета отново забарабаниха, този път по клавиатурата.
Пиле, пиле
аз те знам,
искаш нещо
да ти дам.
На ти житце,
да кълвеш,
че петле да
порастеш.
Баща им се прибра в три сутринта, този път не събуди никой. Тази нощ нямаше да има скандали и побоища. Сашко го чу, но не спря работа. Беше преценил, че шансът, пияният мъж да влезе да ги проверява, е нищожен. И продължи да работи на компютъра, нямаше много време.
Брат му щеше да се събуди след два часа, искаше да го зарадва.
Понякога, скъпи читателю, съдбата си играе с нас. Дава ни препятствия, които изглеждат непреодолими. Болно дете може да направи живота на родителите си ад на земята. В определен момент обаче, когато имаш усещането, че си ударил дъното, че се намираш в пълен мрак и
надежда няма отникъде, Вселената ти праща нещо. Подарък. Никога не е това, което си очаквал, това, на което си се надявал. Нещо различно идва от друго измерение и озарява живота ти. В нашия случай бе под формата на зрънце гениалност, скрито дълбоко в съзнанието на болно дете.
И тази гениалност се прояви за три часа, времето между два сутринта и звъна на будилника на големия брат.
В момента на иззвъняването Георги подскочи като ужилен. Не бе спал добре, в главата му се въртяха проблемите на снощната програмка. Пък и имаше чувството, че цяла нощ чува стихчетата на брат си...
Пиле, пиле
аз те знам,
искаш нещо
да ти дам.
На ти житце,
да кълвеш,
че петле да
порастеш.
Първото нещо, което видя, беше Александър на компютъра.
“Ужас, изтрил е всичко“ – му мина през ума.
— Сашко, защо не спиш? Какво правиш там? Нали съм ти казвал, че като аз не гледам, не
може да ползваш компа?
Александър се обърна рязко и го погледна право в очите. Георги подскочи от уплаха, не очакваше.
— Георги, не съм ти изтрил работата. Копирах я и поработих върху нея, направих Бета версия, за проби. Дотук върви добре.
— Откъде знаеш какво е Бета версия? Дай да видя...
Двамата пуснаха приложението, засега Александър бе въвел само мобилните телефони на семейството си.
— Ето мама, как си тръгва от работа. Тук баща ни повръща в центъра на града...
— Ама това е нощна снимка? Как и защо имаш достъп до охранителната камера? Как си влязъл в системата им? Кои са това, общината ли? Ще ни арестуват!
— Няма, прочетох за правата на гражданите в интернет. Камерите са купени с пари от данъци. Всеки данъкоплатец може да ги ползва. Толкоз. Същото е и по света.
— Чел си закони на английски? Как?

— Гугъл преводач. Там, където има забрани, не съм влизал. Ако ползваш обаче лицевото разпознаване на Фейсбук и го наложиш върху камерите на пътя... Не ти трябва достъп до сървърите на мобилните оператори. Пак можеш да направиш карта кой къде е бил, даже с клипове.
— Ужас. Това е много повече, отколкото съм си представял, че мога да направя.
— Хубав ти е АП-а.
— Нашият АП. Хубав е НАШИЯТ АП.
Не след дълго господин Теодосий Петров, учителят по информатика на Георги, посети семейството му. На холната масичка бяха седнали той, Мария, и двете й деца. Панайот бе отново в кръчмата. За това, че не бе присъствал на тази среща, щеше да съжалява до края на живота си.
— Госпожо – започна Теодосий, — имам добри новини. Приложението на Георги спечели първо място на конкурса ни. А този конкурс бе спонсориран от най-голямата софтуерна фирма в страната ни. Ето я наградата – и мъжът сложи кафяв плик на масата. В него очевидно имаше пачка с пари.
— Браво – усмихна се Мария, — ще си платим компютъра.
— Това не е всичко. Фирмата иска да купи АП-а. Предлагат много пари. Страшно много.
Сашко изръмжа. Пак бе в едно от неговите състояния, барабанеше по масата, погледът блуждаеше.
— Това е страхотно... – започна майката.
Александър изкрещя и удари по масата. Георги се намеси:
— Мамо, искам да поговорим. Насаме. Сашо не иска да продаваме.
— Сашо? Това малкият Ви син ли е? Той какво общо има? – учуди се Теодосий.
— Има – усмихна се Георги. — Аз написах основата, гениалната част в приложението е
негова.
— Ама той на колко е? Откъде знае как да пише алгоритми? – долната челюст на учителя
щеше да удари масата...
— На десет, и е специален – отвърна Мария. — Ще помислим над предложението Ви, ще Ви се обадя до дни.
— Вижте, госпожо. Онези хора, от фирмата, те не приемат НЕ за отговор. Работят с военни комплекси, много сериозни хора са. Страх ме е да не оттеглят офертата си и просто да откраднат приложението.
— Ще Ви се обадя. Довиждане.
Като останаха насаме Мария се обърна към децата си:
— Защо не искате парите? Ще си оправим живота...
— Мамо – започна Георги, — това приложение струва повече, много повече. Те затова го искат. Или ще го направят платено, или ще го продадат на голяма правителствена агенция за следене. И ще спечелят стократно. А ние със Сашо искаме да го пуснем безплатно.
— Значи няма да вземем никакви пари?
— Реклами. Всички големи интернет фирми печелят от реклами.
Мария се обади на Теодосий. Разговорът не беше приятен. Нито той, нито хората от фирмата приеха отказа... Обаче същата вечер жената намери двамата братя на компютъра, смееха се.
— Мамо, ела, ела – Георги сочеше нещо на монитора. — Това познато ли ти е?
— Това лого съм го виждала, не се сещам къде обаче.
— Имаше го на плика с паричната награда. Това е фирмата, която направи конкурса.
— И какво пишат за тях?
— Чети...
— “Пожар, създаден от късо съединение в отделението със сървърите. Всички системи са изгорели, по чудо няма пострадали. Щетите са за милиони...“ Защо се радвате на хорското нещастие? Пък и явно пари оттам няма да видим повече...
— Те никога нямаше да платят, мамо. Опитаха се да откраднат приложението. И виж какво им се случи.
— Какво общо имате вие с пожара? – стресна се Мария.
— Преди да дадем приложението на конкурса, написахме вирус. Двамата. И го сложихме в АП-а. Много простичък вирус, кратък. Той се активира, ако някой свали приложението без наше съгласие. И си го сложи на сървъра...
— И какво се случва?
— Започва един безконечен цикъл, самоповтарящ се алгоритъм. С огромна скорост. За секунди дъното прегрява. Като са пуснали откраднатото приложение са се самозапалили. И понеже сървърите са им супер мощни, или по-скоро бяха супер мощни, огънят се е разпрострял много бързо...
— И в крайна сметка кражбата е била неуспешна. И сега какво ще правим?
— Говорихме със Сашко, искаме да се разведеш...
След първоначалния шок от казаното Мария започна да осъзнава правотата на думите на синовете си. За да имат приходи от АП-а, трябваше фирма. Децата нямаше как да я създадат, щеше да е на името на Мария. Обаче всичко, придобито по време на брака, ставаше автоматично
собственост на двамата съпрузи. Синовете й не искаха един алкохолик да пречи на бъдещето им.
И Мария трябваше да проведе един много сериозен разговор с мъжа си... Насаме. Една сутрин го издебна, докато беше още трезвен:
— Панайоте, искам развод.
— Разкарай се, главата ме боли.
— Сериозна съм.
— Какво искаш, издръжка ли? За пари ли става въпрос?
— Не искам и лев от теб. Ако се разпишеш на документите, няма да искам абсолютно нищо от теб.
— Тогава защо го правиш?
— Заради децата.
— Много си глупава, знаеш ли? Искаш сигурно и да се изнеса?
— Аз ще се изнеса, до месец.
— Къде ще ходиш? Нямаш стотинка, затънала си в борчове, вчера  магазинерът ми мрънка за пари...
— Това вече не е твой проблем, само разпиши и няма нищо никога повече да искам от теб.
— Супер.
И един хубав ден Панайот разписа, щастлив, че се е отървал от това бреме. Сега целият му живот щеше да си е лично негов, без да се притеснява за глупавата си жена, за лигавия батко и за малкото идиотче. Това освободи и Мария, на следващия ден след развода нейна приятелка адвокатка й основа фирма. Малко след това приложението видя бял свят...
— Мамо, ела, искам нещо да ти покажа – Георги беше седнал на компютъра. Сашко, както винаги, бе до него, опрял глава на рамото му.
— Какво е това? – Мария придърпа стол и се настани до тях. Когато я викаха така винаги ставаше нещо, нещо интересно.
— Това мамо, е сметката на фирмата ти, онлайн банкиране.
— А тия цифри какви са?
— Приходите от реклами, за първите десет дена.
— Къде?
— Ето тук...
Мария изтръпна. Хвана се за гърдите.
— Приходи, за десет дни? Пари в нашата сметка?
— Да.
— Ами то с тези пари можем да си купим къща, в града.
— Можем.
— И са наши?
— По документи твои.
До края на деня се бяха изнесли.

Епилог

Панайот си остана в малката къща, в малкия град. Сам. Не след дълго се разболя, цироза.
Алкохолът така и не му прости. Вселената му върна нещастието, което бе причинил на семейството си. С лихвите.
Георги бе станал звезда в училище. Вече го бяха потърсили от няколко големи фирми, да поемат обучението му и да му предложат работа. Отказа. Мария заживя различен живот. В големия град имаше много, много повече начини да се погрижи за Сашко. Записа го в частно училище, ресурсен учител непрекъснато стоеше до него. И пристъпите на агресия намаляха,
значително. А когато двамата братя се приберяха от училище сядаха заедно на огромно бюро, рамо до рамо. Всеки имаше собствен компютър, последен писък на модата. Като Сашко се умореше от програмирането облягаше глава на рамото на брат си. Малките пръстчета започваха да тропат ритмично по бюрото, и двамата заедно рецитираха познатите стихчета:
Пиле, пиле
аз те знам,
искаш нещо
да ти дам.
На ти житце,
да кълвеш,
че петле да
порастеш.
И Вселената се усмихваше.


Купи сега промоция - Пакет ЧЕТИРИЛОГИЯ

цена с включена доставка на територията на България до офис на Спиди - 35лв. Или поръчай на телефон: 0884929112
Не е въведено име!
Грешка в e-mail !
Не е въведен телефон!
Не е въведен адрес!
Не е въведено количество!
Липсва текст на съобщението!
Не са приети общите условия!
Полетата с (*) са задължителни!