Шампион

Помня беше лято. Имахме тренировка. Тогава ходех да спортувам с малкия си син, заедно. Имаше един много добър треньор по бокс. Мой роднина беше ходил при него, и го похвали. После се запалих аз, веднага след мен малкия ми син. Тренирахме вече от няколко месеца, аз имах самочувствието, че долу-горе мога да се оправя на ринга. Докато срещу мен не излезе истински боксьор. Изкарах рунд и половина, въпреки каската и гумата на зъбите. В един момент на човекът му писна да ме обикаля, гмурна се под лявото ми кроше и ми заби мощен ъперкът в брадичката. Ако не бяха каската и гумата, сигурно щях да си полегна на пода. Олюлях се, направих знак че ми стига толкова бой и седнах на пейката, да гледам как върви тренировката на сина ми. До мен имаше един много възрастен мъж. Опърпан. На пръв поглед не изглеждаше със всичкия си. За това помагаше и факта, че не виждаше с едното око. Докато здравото му око следеше събитията на ринга, другото просто се бе насочило напред. В нищото. Като се пльоснах до него, мъжът се обърна към мен:
-Лошо те прасна. Ама ти сам си го заслужи. Не се пазиш. Докато лявата ти ръка нанася удар, дясната трябва да пази брадичката... А твоята беше вдигната до ухото. И удряш много бавно. Предвидим си, пък и почти не играеш с комбинации. Аз ако бях на мястото на партньора ти, щях да те сваля на трийстата секунда. С една комбинация.
-Ама не си. Така че стой си на задника и гледай другите как играят, не ми се слушат глупости от изкуфял дъртак.
Много ме болеше тогава главата, усещах металния вкус на кръвта в устата си, зъбите ми се клатеха, не смеех да се изплюя. Да не ме види синът ми. За това му ги наговорих тези неща. А той не реагира по никакъв начин на моето озъбване, само се усмихна и продължи да наблюдава тренировките. Не след дълго треньорът ни доближи, и вместо да коментира тежкия удар, който получих, се обърна към мъжа до мен:
-Здравей шампионе, как си? Не си идвал при нас от много време... Да не ни забрави?
-По болниците бях моето момче, знаеш как е. Имаш ли някоя бъдеща звезда?
-Ей това младото -отвърна му треньорът и посочи моя син. -Идва от няколко месеца.
-Какво е тренирал преди? Много хубаво работи с крака.
-Футболистче, явно е бил добър.
-И защо се е отказал и е дошъл при нас да го бъхтят?
-Проблеми с треньора.
Така беше, и ние не го криехме. След осем години активни тренировки, след толкова труд и лишения, след като в продължение на три години подред беше капитан на отбора си, синът ми седна на резервната скамейка. В един момент треньорът просто бе решил да го смени. С едно ново момче, което тренираше по-малко от година. Може би новият беше по-добър. Или в него имаше талант, който чакаше да изскочи всеки момент. Нещо уникално, видно само за треньора и собственика на клуба. А може и спонсорството от бащата на новия ни централен защитник да им беше дошло добре и на двамата... Както и да е, животът продължава. Обаче ние нямаше как да останем в оня клуб. За това синът ми смени спорта. Какво по-добро място да си изкара агресията от клуба по бокс?
Треньорът се обърна към мен:
-Знаеш ли кой седи до теб, приятелю? Балканският и европейски шампион по бокс. Световен вице. Само да си в една стая с него е голяма чест. Той ме е научил на всичко, което мога сега. Знаеш ли колко пъти са пускали химна на големи състезания заради него?
На мен ми стана гузно. Заради наранените си его и челюст се озверих на една легенда. А той просто е искал да ми покаже грешките... Както и да е, реших да опитам на ново:
-А, съжалявам за преди малко. Нямах идея, че си голям шампион.
-Аз съжаления не пия. Нали знаеш барчето отвън, донеси ми една бира. И може и да не ти обърна внимание на глупостите.
-Имаш я.
Докато отивах за бирата треньорът ме дръпна настрани:
-Относно шампиона, не е съвсем наред. С главата. Случва се с повечето от нас, от ударите, нали разбираш. Има лека форма на деменция. Както и прекаран инсулт. Не помни какво е закусвал. Обаче ако се сбърка да ти разкаже за миналото си... Там е бетон. Има невероятни истории. И май всичките са истина. Поне тези, които е разказвал на мен де. Понеже съм питал колеги, и те са ги потвърждавали. Айде иди и му вземи бирата, той много обича.
Като подавах питието на шампиона той ме погледна изненадано:
-От къде разбра, че ми се пие? Познавам ли те?
За момент ми се прииска да му кажа, че той си я поиска, преди по-малко от десет минути. Обаче си замълчах:
-Еми жега е, нормално е да ти се припие. Наздраве.
-Мерси моето момче, ти боксьор ли си?
-Пишман. Тренирам от няколко месеца. Днес много ме биха.
-Нищо, на всеки се е случвало. Ако те е страх от бой, стой си в къщи. Влезеш ли в залата... Трябва да си готов за всичко. Виждал съм да вадят момчета, добри момчета, с краката напред. За тях!
И отпи от бирата. После посочи сина ми:
-Много добре се движи с краката. Пъргав е. Още има да работи по бързината на ударите, но той е млад, има време. Бях на неговата възраст, като ме докараха в залата. Насила.
-Защо насила?
-Стана един панаир. Пребих човек. И учителят ми ме докара тук, за ухото. Да ме набият и мен.
-И защо го преби този човек?
-Прибирах се от училище към село. Тогава баща ми вече го бяха взели в Белене, и ние живеехме сами с майка ми. Гаден живот беше, казвам ти. Постоянно ни тормозеха комшии, аз се биех всеки ден със съседските деца. Налитаха ми на тумби по двама-трима. Понеже баща ми бил враг на народа. Понеже беше богат. Преди да ни вземат всичко де. Ама аз какво ти говорих?
-Как си пребил човек и заради това са те завели в залата.
-А, да. Та вървях си към къщи и тъкмо бях влязъл в двора. И чух шум от стаята, викове. Грабнах една цепеница от дръвника и влязох вътре. Комшията се опитваше да насили майка ми. Причерня ми, казвам ти. Не помня колко съм го бил. Само помня, че мама взе дървото от ръцете ми. Беше цялото в кръв. После ме влачиха насам-натам. И накрая на учителя ми му хрумна да ме заведе в боксовата зала, да ме набият и мен. Като във стария завет, око за око. Помня треньорът се намръщи, обаче дойде към мен и посегна да ме удари. Само че аз се дръпнах. После посегна отново, с другата ръка. Пак не уцели. Взе да ме гони из ринга, и все не успяваше да ме удари. Трябваше да дойдат още двама човека и да ме хванат, за да може той да започне да ме удря. Само че тогава вече той не искаше да ме бие. Искаше на другия ден да отида на тренировка...
Синът ми дойде, беше приключил за деня. Дадох му пари за автобусен билет и го изпратих към къщи. А на шампиона купих втора бира, и го сложих да седне на кафето отвън. Сервитьорът направи погнусена физиономия, все едно искаше да каже:
“На къде си го повел тоя скитник?“
Обаче не посмя да си отвори устата и ни остави да си говорим...
-След един месец тренировки -продължи разказа си шампионът, -Треньорът ме накара да направя четири спаринга подред. До отказване на противника. И пусна срещу мен най-добрите си бойци. Всичките бяха по-големи от мен, и по-тежки. И доста по-тренирани. Нито един не успя да ми вкара чист удар. Аз, за сметка на това, доста ги побъхтих. Най-едрият се отказа от изтощение. Треньорът помня каза, че такова нещо през живота си не е виждал. И се обади по телефона. На следващия ден мама ми стегна багажа. Бяха ме спрели от училище. И обещаха да дават по 150 лева на месец на мама. Ако отида да тренирам с националния отбор в Белмекен. Ходил ли си някога там?
-Не.
-Иди. Рай беше помня. Рай за мен де. На два километра височина. Невероятна природа. Вечнозелена гора. Огромен язовир. Най-чистия въздух, който съм дишал. Най-вкусната храна, която съм ял. На корем. Вече не ми се налагаше да си лягам гладен. Нито да търпя тормоза на съседите. Нито да се срамувам, че баща ми е бил богат. Бях станал звезда. Най-младият боксьор в националния отбор. По цял ден тренировки. Не мога да кажа, че съм бил най-добрия. Обаче бях най-мотивирания. Знаех, че мама вече няма да гладува. И че няма да се срамува повече. Бях сигурен, че ще я накарам да се гордее с мен, както навремето се е гордяла с баща ми.
-Тежки ли бяха тренировките?
-Ха! Ти знаеш ли какво обещаваха, ако финишираш първи на кроса? Шоколад! Тогава в нашето село нямаше такива работи! Знаеш ли колко шоколада съм изял? Един път се хванахме на бас кой ще издържи най-дълго да скача на въже. Ти колко време можеш да изкараш?
-Минута-две.
-Час и половина. На края се измерих, бях свалил два килограма. Момчетата не можаха да повярват. Тогава помня ми дадоха цяла торта... Славни времена.
-Кажи ми за големите битки...
-Виж, един истински победител не става такъв само с тренировки. Трябва да имаш и сърце... Нали знаеш Майк Тайсън? И той като мен е тръгнал от улицата. Взели са го да тренира, понеже е пребивал мъже, когато е бил на тринадесет. Като мен... Обаче той все пак идва от голяма държава.
-Това какво значение има?
-Ще ти кажа... Пита ме за големите битки. Винаги съм излизал да победя. Винаги. Имам над двеста мача, знаеш ли. И една загуба. Обаче беше жестока. Бих ги като младеж, после като мъж. Помня като взех златото на Балканиадата. Целият окръжен град се радваше. Организираха ми посрещане. Даже ме водиха по всички предприятия, да ме показват. Вкарваха ме в кабинета на директора и той ми подаряваше по нещо. После ме вадеха пред целия колектив... Пишеха за мен по вестниците. Сега като ме видят се правят, че не ме познават. А как ме тупаха по рамото, как искаха да се снимат с мен. Двулични задници.
Като спечелих Европейското ми подариха телевизор. Ей, колко хора имаха телевизор в селото на мама, знаеш ли? Малко. Направо летях към нея да й го подаря. Прегръща ме половин час тогава, не ме беше виждала от месеци. А аз още нямах осемнадесет... Много се притесни от синините по лицето ми, тя не ме беше виждала след мач. Аз й казах, че румънецът на финала го изнесоха четирима, не можа да се съвземе на ринга. Това не я успокои...
Старецът отпи от бирата, невиждащото му око трепна. Огледа се:
-Кога е свършила тренировката? Къде сме?
-В кафенето пред залата, спокойно. Треньорът ми каза да те заведа после до вас, не се притеснявай.
-До нас? Няма вече до нас, моето момче. Обаче не казвай на треньора. Той е добро момче, ще се притесни и ще иска да ми помогне. А аз съм си съвсем наред. Сега спя на кушетката при сестра ми. Взеха ми апартамента. Понеже не съм си плащал парното. Как може да нямаш парно и пак да плащаш? Луда работа. Как не ги набих като дойдоха да ме гонят, не знам. Ама бяха дошли с полиция, да не ги натупам. Мишоци. Чакай, тук имам бележка с адреса на сестра ми. Айде вземи ми една бира още и ме води...
-Добре -отговорих и махнах за една последна поръчка. Докато бавно се прибирахме към адреса на бележката аз започнах да разпитвам, отново:
-Разбрах, че си загубил един единствен двубой. Как стана? Искам да знам, ако не ти е неприятно да ми кажеш де...
-Неприятно е, разбира се. Понеже това бе последната ми битка. Световното. Финал. В Япония. Ходил ли си някога там?
-Никога.
-Друг свят, казвам ти. През седемдесетте тук нямаше нищо. Все едно отиваш в бъдещето. Настаниха ни в петзвезден хотел. Не бях виждал толкова шампоани и кърпи на едно място. Взехме си всички по два комплекта за бръснене от баните. А шведската маса... Тогава за пръв път ядох октопод. И всичко беше безплатно за състезателите, дори градския транспорт. Е, гейшите бяха платени, така че не можахме да се възползваме. Ама то тук така или иначе ни чакаха момичета, фенки им казват сега. Нали бяхме национали, нали прославяхме страната. Отидох на състезанието във върхова форма. И взех да ги пречупвам един по един. Като солети. Които не успеех да нокаутирам , сами се отказваха, свършваше им въздуха и просто спираха да играят. И ги биех по точки. Между рундовете всеки боксьор има столче, на което да седне. Аз не ползвах моето, докато другите бяха полу припаднали на техните, аз танцувах в ъгъла си. Подскачах от крак на крак. Да покажа на всички, че имам още въздух. И като бие гонга пак ще скоча в битка. Свеж. И пак ще ги боли. Това много действа на психиката. Да виждаш противника си все едно сега влиза в двубоя...
Старецът отпи от бирата си, премлясна и продължи:
-Нещо интересно ми се случи последната вечер преди финала. Една жена дойде при мен, българка. Как я бяха докарали до Япония така и не разбрах. Понеже не пътуваше с нашата група. Беше дошла от Америка. Емигрантка. Голяма красавица... Наговори ми куп глупости, как била гледала всички мои мачове, колко много ме харесвала. Да не изпадам в подробности, обаче... Поддадох. Уж не трябва се прави секс преди голям мач, обаче аз не издържах. Не бях виждал такава жена. И тогава, в хотелската ми стая, като приключихме с плътските удоволствия, тя ми разказа защо наистина е тук. Предложи ми да избягам. Веднага след финала утре. Щели да ме чакат, имали готови документи и билет. Ако се съгласях, щяха да ме направят американски гражданин. И щях да почна да печеля медали за тях. И един ден да създам собствена школа. Примамливо предложение. Даже за момент се изкуших, помислих си:
“Защо не? Какво дължа на тази държава? Убиха баща ми. Окрадоха семейството ми. Направиха майка ми просекиня...“
Но после се сетих за мама, щяха да я разпнат ако не се върнех в България. Пък и властимащите са едно, а хората от народа съвсем друго. Щяха да ми липсват. Най-вече мама, разбира се. Треньора. Момчетата от отбора. Приятелите. И в крайна сметка се отказах. Агентката не остана доволна, явно й бяха обещали премия ако ме вербува. Преди да тръсне вратата изсъска ядно:
-Успех на мача утре. Ама надали, вече няма кой да те спаси. Държавата, дето толкова обичаш, няма да си мръдне пръста за теб...
Тогава не разбрах какво ми казва, изясни ми се чак след мача, след големия финал.
А той дойде. На следващата сутрин. Моментът на истината. Помня тогава вече имах една огромна група екзалтирани фенове, викаха името ми. Едва им се разбираше де, нали бяха японци... Но тълпата беше за мен.
Падна ми се колумбиец. Огромен. Уж бяхме една категория, а той изглеждаше поне с десет килограма по-тежък. Че и по-висок, с по-дълги ръце. Тогава колумбийците бяха световна сила в бокса. Взимаха медалите на килограм. Имаха страшна школа. С тях пътуваше плеада от треньори, лекари, кинезотерапевти... Обаче аз знаех, че съм по-добър. Влязох на ринга без грам притеснение. И го почнах от първия рунд. Виждал ли си как танцува Мохамед Али? Това правех, танцувах. Той замахваше, аз се отдръпвах. Пласирах някой прав, после пак назад. Уклон, ъперкът, отдръпване. Не можеше да ме докосне. Удряше въздуха. Гонеше ме. Поемаше тежки удари. Владеех напълно ситуацията. Тълпата беше във възторг, треньорът ми беше полудял от радост, противникът ми изнемогваше, аз бях свеж като репичка. И тогава, в десетия рунд, се случи. Мисля, че неговият треньор го накара. Може да са им подшушнали и американците, те тогава имаха огромно влияние. Не знам. Обаче единият от съдиите край ринга беше колумбиец, другият американец. Третият безгласна буква. И нямаха никакво намерение да дават златото на едно нищо и никакво боксьорче от една нищо и никаква държава...
Моят противник стана от столчето си в началото на рунда, блъсна ме с две ръце към ъгъла и ме хвана в клинч. И после ме удари с глава. Тук.
И шампионът показа един почти незабележим белег на веждата, точно над невиждащото око.
-Дисквалифицираха ли го? -изтръпнах аз, обаче знаех отговора. Вече бях наясно как ще свърши историята.
-Дадоха му златото. Понеже аз не очаквах удара. И се свих, инстинктивно. За част от секундата. Обаче докато се опомня вече бях получил няколко тежки крошета, и един ъперкът. В брадичката. Краката ми омекнаха. Съдията дойде да брои, и нарочно броеше бързо, да не мога да се възстановя. И да ми откраднат победата. Треньорът ми влезе бесен на ринга, удари колумбийския състезател, развика се на съдиите. Нямаше смисъл, мачът беше решен преди да започне. Като ме сложиха на второто място плаках. С мен плака и целият ни отбор. Този ден, в Япония, не чух българския химн. Всъщност, никога повече не се качих на ринга. Заради окото. Бях ослепял от удара.
-Големи гадове -изохках аз.
-Случва се постоянно -усмихна се той. -Майната му, нали ги бих наред. Толкова победи, толкова пъти пускаха химна. Нямаш представа какво е усещането.
И шампионът запя:
-Горда Стара планина...
Беше спрял на място, и беше сложил ръка на сърцето си. Здравото му око беше плувнало в сълзи. Беше се върнал много, много години назад. Преживяваше победите. Радостта. Гордостта. Признанието на българската воля. Силата на една шепа народ. Народ, който никога не е губил битка. И някак си е успял да предаде героите си. Стоях и го гледах, стана ми жал за него.
Като се поуспокои и продължихме по пътя си, все пак го попитах. Трябваше да го питам:
-Добре де, шампионе, не съжаляваш ли? Направил си толкова много за тая държава, дал си здравето си. Ако беше в Америка щеше да си милионер. И да ти дадат златото на онова състезание в Япония. И сигурно щяха да излекуват окото ти, ако онзи въобще би посмял да те удари така... А сега спиш на дивана на сестра си, и не можеш да си позволиш една бира. И съм сигурен, че не са се погрижили за окото ти, като си се прибрал.
-Опитаха поне. Обаче за да станеха нещата трябваше да ме пратят на лечение зад завесата, а за това трябваха много пари. Пък и се притесняваха да не избягам.
-Гадни мишки. На мен сега ми се ще да беше избягал. Вярно, щяхме да те ругаем и за нас да си предател, но поне щеше да си изкараш един хубав живот. Понеже го заслужаваш. И да получиш признание.
-Виж, аз получих признание на времето. И животът ми беше нелош. Спортът ми даде много повече от колкото ми взе. Имах много жени. Пътувах. Видях нови места. Бях дълги години треньор, обучих шампиони. Страхотни момчета има тук, да знаеш. Таланти. Повечето са бедни, за това са мотивирани. Боксът е билета им към славата. Сега нещата са други, някои успяват да излязат и да тренират навън. Там парите са много... А за мен остава спомена. Че светът е бил в краката ми. Че са треперили от името ми. Че никой не ме е побеждавал в честен бой. Че пълни зали и хора по целия свят слушаха химна на България. Не е малко, нали? За едно момче от село, израснало без баща.
-Не е малко.
Повече не го видях жив. Само некролога му пред залата. И една бира под него. Неотворена. Последен подарък от момчетата. На един голям българин, с лъвско сърце.


Купи сега промоция - Пакет ЧЕТИРИЛОГИЯ

цена с включена доставка на територията на България до офис на Спиди - 35лв. Или поръчай на телефон: 0884929112
Не е въведено име!
Грешка в e-mail !
Не е въведен телефон!
Не е въведен адрес!
Не е въведено количество!
Липсва текст на съобщението!
Не са приети общите условия!
Полетата с (*) са задължителни!