Днес вдигнаха пети номер пред класа, Георги. Всяко ставане на това момче от чина беше съпроводено от куп подигравки. Той винаги седеше сам, отзад, по куп причини. Най-очевидната беше, че бе висок почти два метра, и ако се бе настанил отпред би пречил на другите да виждат дъската. Редовният тормоз беше другата ...
Тодор и Мария гледаха как високият младеж с несъразмерно дълги крайници, които сякаш се чудеха къде да се дянат, срича урока с неимоверно усилие, приведен и събрал рамене, в отчаян подсъзнателен опит да скрие огромните си размери...
- Голямото Пиле пак се готви да полети! - извика Иван, един от най-оборотните младежи в класа. Половината млади хора се разкискаха. Тодор се обърна към класа и го изгледа сърдито. Хихикането веднага спря. Тошко не бе нито най-едрият, нито най-силният от класа, но всички го уважаваха ...
- Жал ми е за Георги, наистина - прошепна Мария. - Защо е такъв? Защо е все сам, тъжен и прегърбен?
- Има си своите причини, Миме - отвърна й Тошко. - Преди няколко месеца баща му се изнесе от къщи, той го прие много зле. И преди нямаше кой знае колко приятели, а сега ми се струва че е потънал в много тежка депресия ... И ако не направим нещо, с напредването на времето нещата ще стават все по-сериозни. Като едното нищо може да откаже да идва на училище, та тук само го тормозят. Ако майка му го заведе на доктор, ще му предпишат антидепресанти. И оттам пътят е само надолу ...
Учителката изшътка на Тодор да млъкне, Георги се помъкна с наведена глава между редовете обратно към чина си, а поредният зевзек се опита да го спъне, което доведе до нов повсеместен кикот ...
В голямото междучасие Тошко и Мария хапваха, опрени на оградата на училището. Георги бе отказал да излезе навън, въпреки поканата им. За него по-добре беше да остане в класната стая и да играе на мобилния си телефон. Рискът да го обиждат и спъват бе къде-къде по-малък ... След училище смяташе да се прибере на прибежки и да седне на компютъра, както всеки ден. Виртуалната реалност бе много по-лесна за приемане от лудостта на реалния свят.
- Виждаш ли, Миме - започна Тошко. - Депресията и безпокойството са бичът на нашето съвременно общество. Ние знаем кои са важните неща в живота, но новата ни ценностна система ни кара да ги пренебрегваме. Търсим материален успех, фалшиво признание. Харчим пари, които нямаме, за да си купим неща, които не ни трябват, с цел да впечатлим хора, на които не държим... И когато видим в социалните мрежи как някой е отишъл на по-скъпа почивка от нас, или си е купил по-хубава кола, ние изпадаме в депресия. Не аз и ти де, хората, които работят. Нашите връстници се впечатляват от скъпи мобилни телефони, и дрехи, и куп други глупости. Аз самият не съм различен, скоро изнудвах майка си за нов плейстейшън. Не ми се получи.
- Депресията на Георги не е за скъпи вещи, Тодоре -замисли се Мария. - Той се чувства отхвърлен. Отхвърлен от баща си, от обществото. Та той се срамува от ръста си! Що за глупост!
- Поне от пет години го наричат Голямото Пиле, нормално е да се срамува -усмихна се Тошко. - Ще направим нещо ние с тоя голям ръст. Трябва първо да избягаме от лекарствата ... В последно време много психолози започнаха да усещат, че тежките медикаменти не са единственото, и при всички положения не са най-доброто решение на проблема на хората, страдащи от депресия. Много често им се препоръчва да си намерят нова работа, или ново хоби, например. Отглеждане на цветя не би било лошо решение. Домашен любимец, който да даде смисъл ... Промяна, която да осигури на мозъка разнообразието, от което има нужда.
- Хах - усмихна се Мария. - Много по-добро решение, отколкото да тъпчат пациентите с лекарства.
- Така е - отвърна Тошко. - Ние, разбира се, няма да купуваме животно на Георги. Не е лоша идея, все пак няма да е сам, но при него има много по-елегантно решение.
Защо според теб, Мария, човекът е станал доминантният вид на планетата? Ние не сме нито най-силните, нито най-едрите? Как сме победили другите видове навремето? Как пчелите побеждават стършела?
- Работили сме заедно, предполагам. Като племе.
- Точно така, работили сме в група, развивали сме се така в продължение на хилядолетия. И изведнъж в модерното общество човекът остава сам, първото такова поколение. Забити сме в телефона си. Преследваме фалшиви материални ценности. Опитваме се да купим уважението на другите. И изпадаме в депресия. Развитите държави страдат най-много от депресии, усещане за безпокойство и стрес ...
- Георги има нужда от ново племе, от себеподобни.
- Точно така.
След последния час Тодор доближи Георги и го погледна сериозно:
- Гоше, имам нужда от помощ.
- Ти? От мен?!? - изуми се високият младеж.
- Богомил сериозно ми лази по нервите, ела с мен в салона.
- Богомил? Оня Богомил? Капитанът на баскетболния отбор?
- Същият. Навил си е на пръста, че няма по-добър от него под коша ... - усмихна се Тодор. - Казах му, че имам човек, с който ще го попилея двама срещу двама.
- И кой е тоя човек?
- Ти.
- А, не! - сепна се Георги. - Аз не съм добър на баскет.
- Аз не искам да си добър - усмихна се Тошко. - Само по време на играта пази Богомил, стой между него и коша с високо вдигнати ръце. И се изправи, моля те. Не искам да може да стреля.
- Ще ни пукнат от бой.
Прав беше Георги, разбира се. Въпреки титаничните им усилия Богомил и партньорът му ги разбиха на пух и прах.
- Какво стана, Тоше? - извика щастливо Богомил след поредната победа. - Размазахме ви. За какво си го довел тоя големия шматарок тука, а? Понеже като вдигне ръце скрива слънцето? То не се иска само ядене, и акъл се иска ...
Георги наведе глава, сгърби се отново и посегна за раницата си, готвеше се да си тръгне.
- Дай ми го, за лятото - прошепна Богомил на Тодор. - Има данните за тежко крило, пък може и да ме замества като център. За няколко месеца ще го направя Бог. Трябва ни такъв човек, наесен ти гарантирам, че ще е титуляр в отбора. Има злоба в играта му, усеща се. Пък и как се блъска рамо в рамо ... Малко тренировки тук, малко фитнес, няма да го познаеш ...
- Той да не е мой, да ти до давам бе, Боги -отвърна му Тодор. - Ще говоря с него, обаче искам от теб нещо.
- Какво?
- Уважавайте го с момчетата, минава през много тежък момент. Той ще ви се отплати с отдаденост.
Георги беше тръгнал да излиза от салона с бавни крачки, свити рамене и наведена глава. Очакваше всеки момент някоя топка да го удари по гърба ...
- Къде тръгна? - извика след него Тодор. - Работа те чака!
- Ела да ти дам екип - добави Богомил. - И се изправи, моля те. Мен да си ме видял да се прегърбвам? Ние сме големи, здрави мъже и се гордеем с това. Природата ти е дала много, не го забравяй.
Лятото се изтърколи бързо, обикновено така става по морето. Бягаш от училище за първата баня, и преди да се усетиш станало петнадесети септември. И пак се налага да слагаш риза ... Класната стая бавно се пълнеше, младежите влизаха един по един и с пъшкане сядаха на чиновете си. Всеки се оглеждаше с любопитство, няколкото летни месеца можеха да променят визията на един млад човек ...
Вратата рязко се отвори и в касата застана широкоплещест усмихнат гигант, с перфектната стойка на спортист. Със сигурност имаше два метра, а раменете му едва се побираха в рамките на вратата, под едното от тях се беше сгушила дългокрака красавица. Усмихнатият великан подари целувка на гаджето си и я проследи с поглед, докато тя се отдалечаваше към собствената си класна стая. Чак тогава младежът прекрачи напред.
В стаята настана гробна тишина. Всички очи се бяха вторачили в новодошлия. Чертите на лицето му сякаш изглеждаха познати ...
Пръв се усети Иван:
- Малеее, и това ако не е Голямото Пи ...
Не успя да довърши, с неподозирана пъргавина високият младеж бе успял да го доближи, бе го хванал с две ръце под мишниците и видимо без усилие го бе вдигнал на равнището на лицето си. Краката на Иван се вееха педя над земята, а наглата му иначе муцуна побеля от страх ...
- Я пак? - наведе се заплашително новодошлият. - Как ме нарече?
- ГЕОРГИ! Георги, разбира се. Извинявай! - изплака Иван. - Едва те познах. Пусни ме на земята сега, моля те!
Георги пусна наглеца и спря да му обръща внимание. Дните му на загубеняк бяха приключили, и вече всички бяха наясно с това. Обърна се към Тодор, който гледаше сценката усмихнат, тупна се с юмрук по сърцето два пъти и го посочи. Широко разпространен жест между спортистите по цял свят, и винаги означава едно:
ОБИЧАМ ТЕ!