Смее ли човек да пита
Откак се помня имам високо кръвно. Откриха ми го още като тинейджър, като ми текна кръв от носа и не спря три дни. Тогава спортувах активно, спокойно си вързвах обувките и животът беше хубав. Драснах от болницата, преди да ме натъпчат с лекарства, и забравих за инцидента.Тия дни обаче, след повече от четвърт век и петдесет килограма, Съдбата реши да си направи много нескопосана шега с мен. Нищо не предвещаваше този неприятен развой на събитията, денят си започна съвсем нормално, като всяка събота, слънчице, птички, малки амурчета свиреха на арфи в клоните на дърветата, въобще идилия. А моя милост отиде на гости на родителското тяло.
Седнахме на семейната софра, аз унищожих няколко миниатюрни пържолки, двадесетина кюфтенца, и тъкмо довършвах четвъртото парче торта, гарнирано с газирана напитка от вида диабет тип две, и майка ми извади новата си придобивка – много модерен и напълно автоматичен апарат за мерене на кръвно. Ти си седиш на четирибуквието и натискаш едно копче. Другото, както се казва, е история. Той се самонадува, мери ти кръвното, прави ти кафе, води разговор за времето и така нататък.
- Хайде, така и така сме седнали заедно, да измерим на всички присъстващи кръвното ... - чу се невероятната идея.
И наистина се започна ... Тогава осъзнах, че съм станал жертва на долен заговор, целящ моето отслабване. И цялата ми рода участваше. Лекичко станах и се запътих към тоалетната, стараейки се да остана незабележим. Не ми се получи.
- Ти къде? - скочиха всички.
- Малко, такова, ми да се облекча.
- Връщай се бързо, да измерим и твоето кръвно.
- Абсолютно.
Усетиха ме, че ще се измъкна, гадините, и сложиха часови пред вратата на нужника. Опитах да се изсуля през прозореца, обаче коремът ми се заклещи в тесния отвор и едва успях да се върна обратно. В крайна сметка ме завлякоха и ме тупнаха на дръвника, пардон, на дивана. Измериха ми кръвното, въпреки протестите ми, и лицата на околните пребледняха.
- Здрав съм - викам им. - Приятно закръглен и в разцвета на силите си, като Карлсон, който живее на покрива.
Никой от присъстващите не ми повярва. И на следващия ден изгревът ме свари да дремя пред вратата на кардиолога. Съществува старо като света правило в българската медицина, приятели, независимо колко рано отидеш, винаги има три диви бабички преди теб залепени за кабинета. И още две се опитват да те прередят. Науката мълчи по въпроса кога и как се придвижват тези дами, и с каква цел. Предполага се, че ловуват на глутници. Атакували по-мазничките тулупи, отделени от стадото, като мен. Блъскаха ме, обясняваха ми колко съм некултурен и колко бързат, как са за малко, как само да питат, как всеки момент ще ритнат камбаната, имам ли съвест, за къде толкова съм се разбързал, и така нататък, и така нататък. После ми заявиха, че заради хора като мен тая държава никога няма да се оправи. Аз на свой ред им кихнах в лицата и се тупнах по гърдите, все едно ме болят. Това ги накара да се дръпнат на два метра назад и да си сложат правилно маските. Към десет взеха да идват връзкарите - роднини, колеги, заслужили майстори на спорта и какви ли не подсмърчащи изроди. Около обяд вдигнах скандал и направих седяща стачка, запушвайки вратата на кабинета. Охранителят се опита да ме вдигне, после се хвана за кръста и се отдалечи, прегърбен. Направо си застана човекът на опашката при ортопеда. Не му дадоха да пререди другите. Така е мъжки, като остави десетина търтеи да ме изпреварят, сега се наслаждавай на Кармата си.
И така, след 6 часа неравен ръкопашен бой и попържни на поне три езика, понеже все пак е лято и все пак сме на морето, някъде към икиндия, аз успях да финтирам една баба, да мина под мишницата на огромна рускиня и да вляза при кардиолога. Оказа се жена. Щях да кажа дама, обаче ме обиди поне пет пъти, така че...
Погледна ме и изкомандва:
- Събличай се и лягай!
- Поласкан съм, госпожо, обаче съм семеен.
- Много смешно.
Окичиха ме с разни чудесии, слушаха ме, гледаха ме, мериха ми кръвното с автоматичен апарат, цъкаха с език със сестрата, и накрая чух първата обида:
- Много си дебел.
- Мерси.
- За какво дойде?
- Родата ме накара.
- Имаше ли инцидент някакъв? Прилоша ли ти?
- Не, госпожо.
- Имало е нещо, признай си... Хора като теб идват винаги в последния момент.
- Като мен? В смисъл красиви?
- В смисъл дебели.
- Добре съм си, приятно закръглен и в разцвета на силите си, като Карлсон, който живее на покрива.
И тук тази крилата фраза не попадна на правилния човек, получих ехидна усмивка и заплаха:
- Ще умреш.
- Всички ще умрем, рано или късно. Въпросът е какво ще направим с времето си тук.
- Ама ти ще мъчиш и роднините си преди това, философе.
- Да си знаят.
- Вземи тези хапчета, и почни диета. Каква храна обичаш?
- Пикантна.
- НИЩО СОЛЕНО! НИЩО ПИКАНТНО! Какво обичаш да правиш?
- Да играя футбол.
- НИКАКЪВ ФУТБОЛ! Друго?
- Понякога такова, боксче, две-три рундчета по две минутки, с приятели, лекичко ...
- АБСУРД!
- Интересно ... Тогава обичам да ходя и на работа.
- А така, повече бачкане да не мислиш за яденето и футбола. И никакъв бокс!
- Кофти.
- Ела пак след седмица. И запомни – ако нещо ти харесва, значи е вредно! ЗАБРАНЯВАМ!
Пих си аз хаповете, мерих кръвното, пазих диета, въобще супер пациент. Отидох на уговорения ден в четири сутринта, избутах една заспала на входа баба, явно съгледвачът на глутницата. Тя, милата, по навик ме ухапа с последния си останал зъб, аз изругах нежно и се наредих първи на опашката. Охраната дойде по някое време, видя ме, позна ме, и се хвана инстинктивно за кръста. Усетих, че на това си идване проблеми с него няма да имам. Започна приема, и видях как един мазньо шепне нещо на сестрата на рецепцията. Беше пременен един такъв, зализан, ухилен, от него се носеха талази тежък парфюм, много подходящо за ранно утро. В ръце държеше малка кутийка.
Сестрата вдигна телефона и предупреди колежката си в кабинета. Последната излезе, погледна ме нагло и извика:
- Ганчо! Ганчо да влезе!
- Ма как Ганчо, аз чакам от снощи тука -озъбих й се аз. -Ето, имам следа от ухапано на ръката за доказателство. Вече взе да се подува, или е отрова, или бабата не си е мила зъба. Значи са минали часове ...
- Господинът е с връзки, пардон, със запазен час - отвърна ми тя.
- Нали не запазвахте часове, три пъти питах - продължих да нахалствам аз.
Сестрата ме игнорира и махна на Мазен Ганьо да влиза. Голяма грешка.
Погледнах го аз с периферното си зрение, и в момента, в който усетих парфюма му, вдигнах ръце да се протегна. Лакътят ми попадна точно в носа му. Като за такъв гърчав мъник избълва доста кръв... Спретната му бяла ризка замяза на бойно поле. Мазньо хукна нанякъде да се мие.
- Да влизам ли? - с най-хрисимия си глас попитах сестрата. Тя само се плесна по челото и аз нахлух в кабинета, носейки в себе си усещането, че съм победил системата.
- Ти не си Ганчо - посрещна ме кардиоложката.
- Имате набито око, докторе - отвърнах й аз. - Аз съм Карлсон, от миналата седмица. Свалих 5 килограма.
- Не ти личи. Къде е Ганчо?
- Той е неразположен, така да се каже. Дойде му мензисът. Аз на свой ред искам да Ви питам с какъв точно апарат да си меря кръвното ...
- Как така, какво стана с Ганчо? - учуди се докторката, игнорирайки напълно въпроса ми за апарата.
- Толкова се зарадва, че ще Ви види, че от вълнение му изби кръв от носа.
- Това не е добре...
- Случва се, и в най-добрите семейства. Кръвното ми, с единия апарат ...
- Лъже -намеси се сестрата. - Огромният господин се ядоса, че го прередиха, и заби лакът в носа на приятеля Ви.
- КАКВО?
- Почти съм сигурна, че го счупи. А Ганчо носеше малка кутийка в себе си, май май щеше да Ви пред ...
- МОЛЯ?
- Упс, сега се сетих, че ме чакат на едно място ... - прекъснах ги аз.
- Какво си направил? - гласът на кардиоложката наподоби съскането на разгневена котка.
- Много хубава маска имате, докторе, подчертава мълниите в очите Ви. Дали сестрата да не Ви измери кръвното?
- Вън! Миме, извикай охраната.
- Страх го е да дойде.
- Да мина утре?
- ВЪН!
А толкова исках да разбера с какъв апарат да си меря кръвното, понеже ръчният ми го мери доста по-ниско. Обаче смее ли човек да пита ...