Забранено за дракони
— Тия тъпанари отгоре пак полудяха! – изохка Нинка и тръгна от спалнята към хола, по посока мъжа си, понеже не получи никакъв отговор. Нямаше как и да получи. Иван, съпругът, бе легнал на дивана, уж да гледа стар мач, и бе задремал. Към момента коментаторът на мача и ония празнуващи изверги отгоре успяваха да надвикат и надблъскат нежните похърквания на Ванката, но Нина знаеше, че е въпрос на време мъжът ù да вземе връх в общата какафония и с всяко издишване да започне да разтриса прозорците. Котаракът дереше вратата към терасата в отчаяни опити да се изнесе, а папагалът Мишо се бе свил в единия ъгъл на клетката си и тихичко псуваше. Предполага се, комшиите отгоре. Най-вероятно на майка.Нинка, която тъкмо бе напуснала семейното ложе, току-що разбудена от тропането отгоре и с разрошена коса, реши да поеме нещата в свои ръце. Както много добре знаем, когато една благоверна съпруга вземе такова едно съдбоносно решение, потърпевш и главен изпълнител на новите разпореждания е онова неблагодарно искърско говедо, или така нареченият съпруг.
Нина изтича до кухнята, взе най-голямата тенджера, и със сила я запрати в теракота, на има-няма две педи от нищо неподозиращата кратуна на нежно похъркващият ù мъж. Грохотът от сблъсъка между метала и пода бе, меко казано, оглушителен. Едновременно се случиха няколко неща:
котката инстинктивно подскочи на около два метра височина и се хвана с нокти за пердето, спускайки се го направи на много ефектни ивици;
папагалът панически изкрещя — ЕЙ СЯ СИ Е..А МАМАТА!;
танцуващите викинги отгоре спряха за малко вакханалията и започнаха да се ослушват;
Иван някак си успя едновременно да се изпусне в гащите и да стане прав до дивана, козирува и тържествено заяви: НЕ ПОЗНАВАМ ЖЕНА НА ИМЕ ПЕПА СЕКСА, НЕ СЪМ АЗ БАЩАТА, МНОГО ХОРА СЕ КАЗВАТ ИВАН И ИМАТ БЕНКИ НА ПЪПА...
— Каква Пепа? – сепна се Нинка.
— А, нищо, сънувал съм – почеса се по главата Ванката. — Каква е тая тенджера на пода и защо си толкова рошава?
— После ще говорим за бенката ти на пъпа – изсъска Нина. — Тенджерата я изтървах, щях да си правя чай, да мога по-лесно да заспя...
— Кошмари ли те мъчат?
— Какви кошмари бе, глухар, комшиите отгоре ще съборят кооперацията, не чуваш ли?
— Глухар, ще падне плочата бе! – намеси се и Мишо, папагалът.
И наистина, диваците отгоре се окопитиха и продължиха да купонясват. Шумът бе като от биещи се мечки гризли.
— Наздраве! – чу се с такава сила, все едно говорещият бе досами младото семейство. — Да ни е жива и здрава Гинчето!
— За Гинчето! – чуха се и още не един и два дрезгави мъжки гласа.
— Ето ти го отговора – усмихна се Иван. — Гинчето, съпругата на Васко, явно има рожден ден. Това е. Сега си лягай.
Отгоре се чу трополене, все едно мутирало стадо антилопи гну отива на водопой.
— За всички добри и верни съпруги, специален поздрав! – изрева и самият Васко, по тембъра на гласа му човек можеше да предположи, че е изпил поне трилитров бидон с високоградусно гаражно производство. Дето се вика, бе на една чашка от алкохолно натравяне. Но явно бе щастлив. След него се чу дрезгавият тембър на трубадура на пияндетата – Тони Стораро. Питаше кой баща те е направил.
— Голяма любов, голямо нещо – изохка Нинка. — Аз обаче утре съм на работа.
— Не си – ухили се Иван. — Никой от нас не е, нали сме в карантина.
— Но можех да бъда. Направи нещо, нали онова пияно добиче отгоре уж ти се пише приятел...
— Направи нещо бе, глухар – обади се и Мишо.
— Ей, тъпак – озъби му се Иван. — Обиди ме още веднъж и ще пъхна люта чушка в задника на котарака. И после го пускам в клетката ти.
— Млъквам – сви се в ъгъла Мишо. — Садист.
Котаракът изгледа замислено Ванката, облиза си задника за всеки случай и тръгна да мърсува с чехлите на собственика си. Ей така, да си знае.
Иван се повлече към горния етаж, а Нина остана да го чака. Пусна си сапунка по телевизията, да минава времето. Мина час, от Иван ни вест, ни кост. После два, жената изгледа още един сериал, повторението на друг... Громоленето отгоре и бясната чалга така и не спряха. Взеха да ù минават разни черни мисли... Може Васил и пияните му дружки да са посегнали на съпруга ù, кой знае. Време бе да вземе нещата в свои ръце отново. Взе точилката, запретна ръкави и се насочи към горния етаж. Там, на вратата на купонджиите, имаше залепен лист А4:
СТРОГО ЗАБРАНЕНО ЗА:
ТЪЩИ
КУЧЕТА
ДРАКОНИ
Думата ДРАКОНИ, незнайно защо, беше подчертана.
“Странен надпис на вратата на рожденичка“ – помисли си Нинка и заблъска с точилката по нея. Отвътре дънеше Контрол с “Най-щастливият ден“. Музиката спря и се чу гласа на Васил:
— Ванка, я виж да не са ченгетата, че май окъсняхме...
“Окъснели тулупите – поклати глава Нина в премиерски стил. — 3 часът сутринта е, по-скоро са подранили. Интересно, има ли много мисирки с тях...“
Чу приближаващи се стъпки, явно съпругът ù щеше да надзърне през шпионката. Жената зае заплашителната поза амфора, с юмруци на хълбоците. От единия стърчеше точилката, с якостта на която гърбината на Иван бе до болка запозната.
— Не са ченгетата – обади се от другата страна на вратата Иван. – По-лошо е.
— Какво може да е по-лошо? – почуди се Васил.
— Моят дракон е, бълва огън и жупел отвън.
— Кажи ù да прочете бележката...
Вратата се отвори само няколко сантиметра, колкото да се видят носа на Иван и дясното му око.
— Добър вечер, непозната госпожо – изфъфли мъжът, личеше си, че е пил. — Имаме частно парти, само с покани е. Лека вечер.
— Аз затова ли те пратих бе, алкохолик? – изкрещя Нина и удари вратата с точилката. — Нали трябваше да им кажеш да намалят музиката?
— Имат повод хората, длъжен бях да ги уважа – продължи да фъфли Ванката. – Не всеки ден, такова, нали разбираш? Голяма радост...
— Я да се прибираш... – изсъска съпругата.
— Не мога, чакаме оркестър да дойде... Събират се музикантите, утре ще са при нас. Жива музика, баце. Чики-рики и такива работи...
— Ама това да не е вертеп! Какъв е тоя т