Леля ти Тотка говори с Отвъдното
— Целият блок е пълен с ненормални хора! Без изключения! – нареждаше леля Тотка, най-войнствената баба във входа. Бе седнала на дивана в хола на комшиите си и не смяташе да си ходи. Домакинята ù, Нина Георгиева, нямаше идея как да се отърве от напористата си гостенка. Беше се съгласила да пресипе половинка захар на възрастната жена, в крайна сметка тя бе вдовица и Нина нямаше нищо против да ù помогне. Пълният със захар буркан на гостенката обаче си стоеше мирно и кротко, забравен на масата, а баба Тотка “гостуваше“ от над деветдесет минути... Бе изпила две кафета, с много захар, което сега Нина отчиташе като грешка, понеже гостенката ù бе станала още по-агресивна. Последния час я наливаше с чай от лайка белким се успокои и си гледаше часовника на всеки две минути... Безрезултатно. Жената не разбираше от намеци.— Нали не ти преча? – вмъкваше от време на време в безкрайните си монолози леля ти Тотка. И докато Нина поемаше дъх да я изгони, словоблудствата започваха отново:
— Ма може ли такова нещо бе, Нинке. Ми то преди две вечери тия изроди щяха да съборят кооперацията.
— Преди две вечери беше новогодишната нощ, лельо – отегчено отвърна Нина. — Хората празнуваха.
— Така ли се празнува бе, джанъм! Само нашите комшии ли празнуват? Ми празнувай, там каквото ще празнуваш, и си легни в девет! Тия тъпанари отгоре подскачаха до пет сутринта! Не можах да си догледам на спокойствие индийския сериал.
— Ми то целият свят е така в Новогодишната вечер. Гледай го днес, сигурна съм, че го повтарят. Те тия край нямат...
— Аз се обадих на 112, разбира се. Понеже в полицията, като звънна и ми чуят името, вече ми затварят. Ама и те не можаха нищо да направят, некадърниците. Даже в полунощ, като се обадих за седемнадесети път, ми честитиха Новата Година и ме помолиха да си пия хапчетата... Представяш ли си?
— Да ти кажа, лельо Тотке, май малко прекаляваш с тия обаждания по институциите – усмихна се Нина. — Помниш ли двамата студенти, дето се нанесоха до теб? Три пъти им праща полиция да ги претърсва за наркотици, по два пъти РИОКОЗ и Опазване на обществения ред, и един път Борба с организираната престъпност им разби вратата... За какво се изреди толкова народ?
— Ама, Нино ма, ти не го ли видя единият, че беше с дълга коса и тъмни очила? Наркоман явен...
— Заради косата? Браво... РИОКОЗ какво търсеха?
— Птичи грип. Не зърна ли носа на другия? Същи клюн...
— Опазване на обществения ред? Те за какво дойдоха?
— Сигнал за публичен дом, реших, че щом толкова хора влизат и излизат...
— Супер. БОП?
— Мислех, че има отвлечено момиче в квартирата им. Така пищеше горката...
— И какво ти казаха?
— Правили били секс, с Клюна. Приятелка му била, а не отвлечена. Чист Стокхолмски синдром...
— Те, младежите, и без това се изнесоха, не издържаха на тоя тормоз.
— А видя ли новите наематели? Содомити...
— Гейове.
— Живеят в грях... Не си ли чела Библията?!? Господ ги мрази...
— И срещу тях ли пуска сигнали?
— Пусках, ама никой не идва. Не нарушавали закона. Някаква конвенция ги пазела. Ама пречат на мен, в душичката ми бъркат.
— Виж, лельо, след малко съм на работа, така че...
— Никой не ме иска вече, никой... Що не си ме прибере моят Дончо там горе? Вземи си ме, Дончо, вече взеха и от къщите си да ме гонят – гласът на леля Тотка мина в лек вой, който бавно се усилваше... — Дончоооо...
В този момент от детската стая излезе Тошко, шумът го направи любопитен. Видя виещата възрастна жена и поздрави учтиво. Леля Тотка от своя страна го изгледа критично от глава до пети, забрави за миг чакащият я в небесата съпруг и делово попита:
— Учиш ли?
— Да, госпожо.
— Алкохол, цигари, трева, гаджета?
— Четвъртото.
— Момиче е, нали?
— Не че Ви влиза в работата, но да, момиче е.
— От мобилни телефони разбираш ли бе, келеш?
— Малко.
— Вземи оправи моя, в последно време буквите са станали много дребни. Можеш ли да ги уголемиш?
— Мисля, че да.
— Тошко, побързай, моля, че трябва да излизам – намеси се майка му. — Пък ù е време на леля ти Тотка да си ходи.
— Никой не ме искаааа – разпищя се драматично комшийката, отново. — Вземи си ме, Дончооо, не ме оставяй на тия боклуци...
Нина погледна сина си и му смигна, демек направи нещо. След десетина минути двамата дружно успяха да изтикат съседката си през входната врата, пъхнаха ù буркана със захар в едната ръка и мобилния телефон в другата, заключиха, облегнаха се на вратата и дружно изпъшкаха. Бяха успели да се отърват от енергийния вампир.
Леля Тотка се отръска, изпсува цинично грубите си домакини, избърса с ръкав крокодилските сълзи и позвъни на следващата врата поред, да иска брашно. Не че ù трябваше де...
— Май Злодеида влезе при Петя. Ти оправи ли ù телефона? – попита сина си Нина.
— О, да, оправих го. Знаеше ли, че срещу твоя номер беше записала ОНАЯ КУЧКА ОТ ДОЛНИЯ ЕТАЖ?
— Браво, понеже я защитавам, да не я бият съседите. Комшията от последния етаж нали си купи нова кола? Прати му НАП на ревизия като физическо лице, година и половина го тормозиха човека. Искаше да ù откъсне главата, едва го убедих да не ù посяга.
— Той е записан като ДДС ИЗМАМНИКА.
— Баща ти как е?
— ХЪРКАЩИЯТ ДЕБЕЛАК.
— Тая жена ходи и подслушва посред нощите, да знаеш.
— Всички са такива в указателя ù – мафиоти, боклуци, измамници, даже има и двама содомити.
— Новите наематели.
— Да, да, усетих се. Полицията ù е на бързо набиране под номер едно, 112 са две, НАП – три, и така нататък. Или по-скоро бяха. Сега на бързо набиране, на всичките номера, сложих лудницата.
— Хех, интересно.
— Очаква я и много любопитна нова среща по Вайбър.
— Че тя има ли?
— Вече да. И направих така, че да ù е трудно да го изтрие...
Леля Тотка вече се бе настанила царски при новата комшийка, пиеше петото за деня кафе и с нетърпящ възражение тон обясняваше каква нескопосана домакиня е Нина Георгиева, какви невъзпитани деца има и с надежда попита на кой телефон може да се оплаче, ако иска да предаде семейство ужасни сектанти на властта, прекалено учтиви ù се бяха видели. Домакинята ù, Петя, се бе хванала с две ръце за главата, усещаше, че я наляга зверска мигрена...
Отникъде се чу демоничен смях...
— Му-ха-ха-ха...
Тръпки да те побият. Двете жени подскочиха и се озърнаха, ужасени. Кратка пауза и после пак:
— Му-ха-ха-ха...
Дълбок мъжки глас, сякаш идващ от ада. Първа се усети Петя:
— Я си виж телефона, имаш съобщение май... Ето тук натисни.
Леля Тотка натисна с треперещи ръце и на екрана изскочи снимка... Снимка на мъж, уж нормален мъж на средна възраст. Обаче с рогца. И пронизващ, много сериозен поглед. Държеше тризъба вила, а зад него се виеше опашка... Съобщението под снимката гласеше:
— РАЗБРАХ, ЧЕ СИ МЕ ТЪРСИЛА, ЧАДО?
— Какво е това? – изпищя леля Тотка. — КОЙ е това?
— На теб на кой ти прилича? – отвърна ù Петя. Нейният телефон на свой ред тихо измърка, тя погледна съобщението си набързо и го скри от гостенката си. Беше ù писала Нина, с кратко обяснение какво се случва и молба да си играе ролята. Петя, разбира се, прие да съдейства. Още помнеше как полицията претърсва дома ù за скрити антики... Леля Тотка бе решила, че щом мъжът на Петя работи в музей, все нещо ще е заделил за старини, я някоя ваза от династията Мин, я картина на Ван Гог... Защо не и някой ритон от Панагюрското съкровище? В последно време много ги заменяли с фалшификати, по телевизията го даваха. Беше неин дълг на буден гражданин да съобщи за съмненията си на властите.
— Виж, лельо Тотке, чувала съм, че понякога човек успява да направи връзка с отвъдното, много често ставало по телефона – бавно започна Петя... — Ти случайно скоро да си искала да умреш?
— Глупости! Това е номер! Сега ще позвъня на 112! – изкрещя леля Тотка и натисна номер две от бързото си избиране. Започна така:
— Ало, току-що ми писа Сатаната.
Санитарят от другата страна на линията се почеса по главата. В крайна сметка това му бе работата, да се оправя с луди.
— И как е дъртият козел? – отвърна той, захилен. — Още ли го мъчат хемороидите?
— Вие не чухте ли какво ви казах току-що, господине? – повиши глас възрастната жена, изумена от наглостта на оператора. — Някой си прави дебелашки шеги с мен. Досега чувал ли сте подобно нещо?
— О, да, разбира се, нагледал съм се на какво ли не. Сигнали получават отвсякъде. Имаме тука двама обладани от демони, искаш ли да ги видиш? Ти какви лекарства взимаш впрочем?
— Никакви.
— А трябва. На кой адрес си сега, ще пратя една красива кола с лампичка отгоре да те вземе... И после ще те настаним, в чисто бяла звукоизолирана стая. На втория студен душ ще спреш да приемаш послания от Сатаната... А от хапченцата ни ще виждаш само усмихнати еднорози, прескачащи многоцветни дъги...
Леля Тотка затвори ужасена. Набра полицията само за да чуе същият отегчен санитар:
— Адреса си кажи, миличка... Идваме веднага, да ти сложим ризката с дългите ръкавчета. И после яхаш дъгата...
Отново прекъсна разговора объркана. Пребледня и се замисли, потресена от случващото се. И точно в тоя момент пак се чу ОНЯ смях:
— Му-ха-ха-ха...
— Имаш ново съобщение, явно... – усмихнато поясни Петя. И натисна да го отвори.
Същата снимка, същият мъж, същият втренчен поглед. И ново съобщение, разбира се:
— ЗАЩО НЕ МИ ВЯРВАШ, ТОТКЕ? НАЛИ ЗНАЕШ, ЧЕ ОТ СМЪРТТА И ДАНЪЦИТЕ НЕ МОЖЕШ ИЗБЯГА?
— Отговори му, моля те – продължи с ролята си Петя. — Този явно вижда и чува всичко...
— Кой си ти? – с треперещи пръсти написа лелята.
— АЗ ИМАМ МНОГО ИМЕНА, ЧАДО... ПОВЕЧЕТО ХОРА НЕ СМЕЯТ ДА ГИ ПРОЗНЕСАТ – отвърна ù Тошко, явно играта можеше да започне.
— Какво искаш от мен?!? Аз не съм за ада... – ръцете на Тотка не спираха да се тресат от страх.
— КАК ДА НЕ СИ? КЛЮКАРСТВОТО И ДОНОСНИЧЕСТВОТО СА ОСНОВНИ ГРЕХОВЕ. ТИ ОБИЧАШ ЛИ БЛИЖНИТЕ СИ?
— Те не заслужават обичта ми. Всичките са за затвора. Къде е Дончо?
— ДОНЧО? – ухили се Тошко, докато пишеше, — ДОНЧО Е ГОРЕ.
— Защо той да е в рая, а аз не мога да отида при него? – притесни се още повече Тотка. — Нали бяхме семейство?
— ДОНЧО Е МЪЧЕНИК, ТОЙ ИЗКАРА ПОЧТИ ПОЛОВИН ВЕК, СМАЧКАН ПОД ЧЕХЪЛА ТИ. ДОРИ И ДА МОЖЕШЕ ДА ОТИДЕШ В РАЯ, ПАК НЯМАШЕ ДА ГО ВИДИШ. ИНАЧЕ КАКЪВ РАЙ БИ БИЛО ЗА НЕГО!?!? НО, КАКТО ТИ КАЗАХ ВЕЧЕ, ТИ, ТОТКЕ, СИ ЗА АДА. ПО-ТОЧНО ЗА ДЕВЕТИЯ КРЪГ, ТОЗИ НА ИЗМЕННИЦИТЕ, ДОНОСНИЦИТЕ И ПРЕДАТЕЛИТЕ... ИМАМ СПЕЦИАЛНО МЯСТО ЗА ТЕБ, МНОГО ЩЕ ТИ ХАРЕСА. ВСЕКИ ДЕН ЩЕ ТЕ ПРОВЕРЯВАТ ПО ТРИ ДЪРЖАВНИ ИНСТИТУЦИИ... А ВСЯКА НОЩ БОП ЩЕ НАХЛУВАТ В ДОМА ТИ, ЩЕ ТИ СЛАГАТ БЕЛЕЗНИЦИ И ЩЕ ТЕ ПРЕБИВАТ С ПАЛКИ... ПОСЛЕ ТЕ СГЛОБЯВАМЕ НАНОВО И ПАК ТАКА... ГОЛЯМ КУПОН, ЗА ЦЯЛА ВЕЧНОСТ.
— Това не е честно.
— А ЧЕСТНО ЛИ БЕШЕ ТОЛКОВА ГОДИНИ ЗА МЪЖА ТИ И КОМШИИТЕ? ПОБЪРКА ГИ.
— Аз няма повече.
— НЕ ЗНАМ, ЧАДО, ЗА МЕН Е ВЕЧЕ КЪСНО ДА СЕ ПРОМЕНИШ. ПЪК И НАЛИ ТИ СЕ УМИРАШЕ? МОГА ОЩЕ УТРЕ ДА ДОЙДА ЗА ТЕБ, ГРЕШНИЦЕ...
— Искам още време, да се променя... – подсмърчаше леля Тотка, чак жал да ти стане.
— СПОРЕД КОЛЕГАТА ОТГОРЕ, НИКОГА НЕ Е КЪСНО... – смекчи леко тона Тошко. — ОБАЧЕ! АКО НАГРУБИШ НЯКОЙ, ИДВАМ ВЕДНАГА! АКО ПУСНЕШ ДОНОС, ДО ДВЕ МИНУТИ СЪМ ПРИ ТЕБ! АКО САМО СИ ПОМИС
ЛИШ НЕЩО ЛОШО... СХВАНА КАРТИНКАТА, НАЛИ?
— Да.
— СЕГА ТЕ ОСТАВЯМ, ЧЕ В БЪЛГАРСКИЯ АД ПАК Е СВЪРШИЛА НАФТАТА ЗА КАЗАНИТЕ, СИГУРНО СА НАПРАВИЛИ КАНАЛ ДА Я КРАДАТ, ГАДИНИТЕ. КАКВО ПРАВЯТ С НЕЯ ТУК ДОЛУ МИ Е ИНТЕРЕСНО. НАЙ-ВЕРОЯТНО Я ПРОДАВАТ НА НЯКОИ ЗАМРАЗЕНИ ГРЕШНИЦИ, ДА СЕ ТОПЛЯТ. ГОЛЕМИ ГЯВОЛИ, ЕЙ! АЙДЕ, УСПЕХ С ПРЕВЪЗПИТАНИЕТО. ЩЕ СЕ ВИДИМ СКОРО!
На следващия ден на входната врата на новите наематели се позвъни. Отпред ги чакаше огромна пухкава баница, направена с усърдие и много любов. И една извинителна усмивка.