От добрината си патя
— Бременна е – прошепна Мария на Тодор.— Не съм забелязал, как разбра? – повдигна вежда момчето.
— Скоро се омъжи за приятеля си, струва ми се доста набързо. Честичко ходи до тоалетна, пък и съм почти сигурна, че я чух да повръща. Нерядко се държи за гърдите, сигурно чувства болка, или поне дискомфорт. Изглежда все уморена...
Тошко вдигна поглед от чина си и преценяващо огледа учителката си по математика. Младата жена изглеждаше изтощена, бе сложила лакти на бюрото си и бе хванала главата си с две ръце. Госпожа Великова май наистина имаше някакъв проблем.
— Дали не е заради домашните, а? – замисли се Тодор. — Тия идиоти я направиха сама да си говори.
За пореден път почти никой нямаше домашно по математика, не че задачите бяха кой знае колко сложни, просто на младежите не им се занимаваше. Нито заплахите помагаха, нито безбройните минуси в тефтерчето на учителката, нищо. По отколешна традиция, с решени задачи бяха дошли само Мимето и Тодор. Мария, понеже за нея петица беше мръсна дума, а Тошко, защото ù беше гадже. А им предстояха матури, кандидатствания... Такива неща се въртяха в главата на госпожа Великова, когато вдигна глава и погледна отчаяно класа.
— Ученици, другия път ви искам всичките с решени задачи, много е важно, за бъдещето ви, не за мен...
— Абсолютно, мацка – извика Иван от предпоследния чин. — Щом е за теб, с най-голямо удоволствие. Аз и днес щях да дойда с домашна, много исках. Ама нямах никакво желание...
Класът се разкиска, звънецът удари, и всички хукнаха навън. В стаята останаха само учителката, Тодор и Мария.
— Госпожо – започна Мария, — не им обръщайте внимание, държат се като типични тийнейджъри. Много хормони и перчене, не го правят със зла умисъл, и не е насочено директно към Вас. Пробват си магариите с всички учители, ако мине.
— Да де, ама при мен все минава... – поклати отчаяно глава бремената жена. — Нямам сили да им противодействам.
— Госпожо, искате ли да Ви разкажа един виц? – намеси се Тошко.
— Иска ми се, обаче нямам никакво желание – за пръв път от много време се усмихна и госпожата. — Просто в главата ми е каша.
— Чуйте го, госпожо – усмихна се и Мария. — Тодор рядко говори, без да има нещо да каже.
— Еми да започваме тогава – момчето придърпа един стол и седна на него. — Имало едно време един изпълнителен директор в огромна компания...
Човекът работил по 15 часа на ден всеки ден в града. В един момент просто му писнало, взел си чантичката и напуснал. Решил да се премести на село, на чист въздух. Далеч от стреса на забързания голям град. И понеже няма как от супер деен човек да станеш изведнъж лентяй, си взел две кравички, ей така, да има с какво да се занимава. И понеже апетитът идва с яденето, на третата година тези две кравички вече били сто, и на всичкото отгоре давали най-много мляко на глава в цялата околия. Един хубав ден другите фермери се събрали на голяма група и потропали на вратата на новоизлюпения селянин, с един прост въпрос – КАК? Защо една и съща порода крави дава два пъти повече мляко при него? От тревата ли е, захранка специална може би, или им пуска класическа музика, докато ги разхожда и масажира едновременно? Да не играе с тях футбол?
— Не, приятели – отвърнал той. — Нещата са много прости. Още от другата ми работа имам навик да събирам екипа рано сутрин на оперативка. И сега правя така, карам ги да ме заобиколят, и с най сериозен глас питам кравите: "ДНЕС КАКВО ЩЕ ДАВАМЕ, МЛЯКО ИЛИ МЕСО?"
— Хах – усмихна се учителката. — Брутален е.
— Мда – отвърна Тошко. — Нека сега да направим аналог с домашните. Вие искате от съучениците ми да жертват свободното си време, да станат от компютъра, или да се приберат от шляене из града, и да седнат да решават задачи. За тях изборът е лесен – предпочитат удоволствието пред работата. Ако ги поставим в различна ситуация обаче... И още нещо, опитайте се да излъчвате малко повече оптимизъм, знам, че не Ви е лесно точно в този момент. Глутниците обаче винаги следват Алфата.
На следващия ден вратата рязко се отвори и в касата се появи госпожа Великова, учителката по математика. Беше в строг костюм, косата бе прибрана на кок, гримът – като за официално събитие и зад очилата бляскаше поглед от стомана. Жената наистина се бе постарала да си придаде внушителен вид, въпреки че току-що бе повръщала в тоалетната.
— Добро утро, ученици! Моля, извадете си по един лист, молив, химикал и линия. Нищо друго не ви трябва. Ще правим изненадващо контролно. Пригответе мобилните телефони, като минавам да ви раздавам контролните, искам всеки да си сложи телефона в ето тази кутия.
Нещо в гласа на жената накара младежите да изтръпнат. Работата ставаше дебела...
— Ама, госпожо – изплака Иван, говорителят на класа, някак си от "мацка" учителката изведнъж стана "госпожо", — Ние не знаехме за това контролно, не сме учили.
— Не ме интересува – озъби му се Великова. — Дай си мобилния телефон, сложи го тук.
— Странно – обади се Мария, гледайки току-що дадения ù лист. — Задачите на контролното са същите като от домашната работа. Едно към едно.
— Еми радвай се – усмихна се госпожата. — Ти си ги решила, даже ако искаш, не го прави. Пиша ти шестицата веднага.
— Домашната? Наказвате ни заради домашната? – гласът на Иван продължаваше да наподобява плач. — Ама, госпожо...
— И на мен не ми се иска да губя цял час, в който можеше да ви предам новия урок – поклати глава учителката. — Вие сами си го причинихте това. Започвайте.
— АМА, ГОСПОЖО... – за трети път изплака Иван.
— Млъкни! – прекъсна го Великова. — Предния час ме наричаше мацка. Имаш една двойка и една тройка по математика. Гледай сега как мацката ще те остави на поправителен.
— Тъпанар – Нинка, момичето, седящо зад Иван, се посегна и му изплющя един шамар зад врата. — Ти си виновен.
Иван се сви и впери неразбиращ поглед в контролната си. Спасение нямаше...
— Госпожо, може ли да попитам нещо? – обади се Тодор.
— Слушам те.
— Знаете, че оценките сега са важни за дипломата. Ако направите контролното точно в този момент, Ви гарантирам 80% двойки. Дали не е по-добре да дадете задачите за вкъщи, отново. Заедно с новото домашно, след урока, който ще предадете сега. Убеден съм, че ТОЗИ път голямата част от класа ще ги направи.
— Две домашни? – усмихна се иронично учителката. — Съмнява ме...
— Ще ги направим! Ще ги направим! – развикаха се младежите. Иван мълчеше, беше паднал на колене до чина си и правеше метани. Беше си представил как уведомява баща си за поправителния изпит по математика и как на родителското тяло малкото останала четина на главата щръква, очите се пълнят с кръв, ноздрите се разширяват и юмруците се свиват конвулсивно... Тръпки да те побият...
— Кога имаме математика пак? – прошепна Тодор на Мария.
— Утре, първи час.
— Не искам да си вдигаш телефона, сега целият клас ще иска да препише от теб. Остави ги да се помъчат малко.
— Добре...
Мария не си погледна телефона до следващата сутрин, преди часа по математика. Имаше 78 неприети обаждания, от целият клас. Четири от тях бяха от Тодор.
Предната вечер майката на Тошко се прибра от работа и завари сина си над учебника по математика.
— Охо, ето нещо ново – усмихна се тя. — Да не пишеш домашни? На какво дължим тази чест?
— Не ме закачай, мамо – отвърна ù намръщен Тошко. — От добрината си патя.