Дай ми ръка, Ваня
Всички понеделници са еднакви. Трескаво забързани, изцеждащи те. Хора с удължени лица се щурат по коридорите, хванали по една папка под мишница или с ужас гледащи току-що пристигнал работен имейл на екрана на мобилните си телефони.Беше малко преди 11 часа, първите оперативки бяха минали и всички служители на фирмата с потрес бяха осъзнали, че седмицата ще е кошмарна, че почивните дни са безвъзвратно минали с мигване на окото, че следващият уикенд е толкова далеч, че просто няма да смисъл човек дори да си помечтае... Георги бе приседнал на крайчето на бюрото си и разсеяно гледаше забързаните си колеги. Офисът му бе хубав, с панорамна гледка към пристанището на крайбрежния град и морето. Мъжът обаче бе обърнал гръб на издигащото се нагоре слънце и проблясващото под него тюркоазено море. Той се опитваше да се съсредоточи върху работата си, но не успяваше. Много задачи го чакаха днес – всеки момент щеше да пристигне делегация с някакви германци, искащи да инвестират в съвместен завод. Акционерите на компанията много разчитаха на тази среща, изрично наблегнаха на Георги да убеди гостите, че тук е мястото, където да оставят парите си. Чужденците бяха решили да минат и през Румъния и Гърция, което правеше задачата на нашия герой изключително трудна. Трябваше да прецени германците, да реши как да им въздейства, дали да ги води по ресторанти, или по нощни клубове, да ги впечатли с храна или проститутки. В крайна сметка сделката щеше да отиде при най-находчивия домакин. Една снимка, да речем, на която пиян германец пъха десетачка в пазвата на стриптийзьорка можеше да наклони везните в правилната посока. Всичко останало като инвестиционен климат, работа с институции и наличие на работна ръка изведнъж става незначителна подробност. Следобедът на Георги щеше да мине в един от многото цехове на компанията, имаше някакво брожение на работниците, трябваше да се организира среща между тях и представител на собствениците, който да изслуша проблемите им, да кимне съчувствено, да потупа двама-трима по гърба, да изшикалкави някакво мъгляво обещание и набързо да се измъкне. После да реши кой е най-проблемният и да го уволни за назидание. Разделяй и владей. Римляните са го измислили, работи си прекрасно и в днешни дни. Вечерта щеше да води съпругата си на поредното безумно събитие, организирано от кмета. Георги наистина не помнеше по какъв повод щяха да се събират. Последния път имаше изложба на местен художник. От немай-къде си взе една картина, съпругата му го принуди. Сега платното висеше в гостната им и всеки път, когато мъжът минеше покрай него, имаше усещането, че девойката от картината го наблюдава укорително. Крайно смущаващо.
От унеса му го върна Мичето, секретарката му. Жената влезе в офиса със замах и тръсна безпардонно купчина документи на бюрото му. Мичето бе на видима възраст около петдесетте, едра , притежаваща деликатността и нрава на разярен носорог.
— Шефе — започна без предисловие сътрудничката му. -— Ето ги документите за швабите. Тук е всичко – бизнес план, скици, снимки, на тази флашка е проектът на сградата от архитекта. Шофьорът се обади, взел ги е от летището. До 15 минути са тук.
— Ясно — въздъхна Георги. — Пак ще се правя на палячо. Нещо друго?
— Търси те някаква жена. Обясних й, че си много зает днес. Тя каза, че ще мине утре пак.
— Визитка остави ли?
— Не изглеждаше като някой, който има визитка. Беше доста парцалива.
— Страхотно. Поне името й знаеш ли? — повдигна вежда Георги.
— Диана. Диана Щерева.
— Нищо не ми говори. Дали не съм я уволнявал наскоро? — замислено отвърна господин директорът и пак се загледа в забързаните си подчинени. — Знаеш ли какво си мисля, Мария?
— Какво?
— Убеден съм, че животът на Земята ще свърши в понеделник. Не този понеделник или следващия, не. Имаме още да търчим насам-натам и да губим разсъдъка си. Обезателно обаче края на дните ще е понеделник. Просто някой ще изперка и ще натисне грешното копче. Или всички ще полудеем едновременно.
— И утре слънцето ще изгрее, шефе. И следващия понеделник. Ще видиш — усмихна се Мария. -Едно кафе да ти донеса ли?
— Пих вече четири, а още няма обяд. Ръцете ми вече треперят. Ако жена ми разбере, че взимам едновременно хапчета за кръвно и толкова много кофеин ще ме изхвърли от вкъщи.
— Никога. Тя те обича до полуда. Иначе нямаше как да те изтърпи.
— Че какво ми има?
— Истината ли?
—Давай, и без това няма как да те уволня. Знаеш прекалено много. По-евтино ще излезе да те хвърлим в морето.
— Мнението на подчинените ти за теб – имат те за Антихриста. Подпомогна за унищожаването на толкова много компании само и само да угодиш на шефовете. Остави маса народ на улицата.
— Всичко се прави в името на нашата фирма...
— Нашата? А безразборните уволнения в НАШАТА компания? Нали всичките ти ги одобряваш? Как можа да освободиш Катето, та тя беше бременна в шестия месец?
— Създаваше много проблеми с вечните си драми.
— Мъжът й я изхвърли от вкъщи и си докара любовница.
— И Катя тотално изтрещя. Освободих я, пречеше на работата. Тук не е изповедалня.
— Ето затова ти казват Антихриста. Зад гърба ти, разбира се.
— Много мило, няма що. Помни ми думата за понеделник де. Цивилизацията ще изчезне един понеделник, това е.
Същия този понеделник се проведе натоварващата среща с германците, по времето на която господин директорът забеляза как единият гост зяпа дупето на преводачката и твърдо реши да заведе делегацията на стриптийз бар. Съдбата обаче имаше други планове.
Ранния следобед господин директорът се зае с потушаването бунта на работниците. Георги се усмихва, съчувства, стиска ръцете на всички, даже успя да пусне и една сълза, когато хората му разказваха за тежкия си живот. След това привика мениджъра на фабриката и му заръча да освободи най-гласовитите четирима души. Ей така, да се види кой поръчва музиката. Направи го, без да му трепне окото. Понякога трябва да избереш по-малкото зло. Ако с цената на четири уволнения се запазеше производството и вътрешния мир на акционерите значи задачата е изпълнена успешно. Просто още един натоварен първи ден от седмицата. И в известен смисъл последен.
Понеже Георги бе прав за фаталните понеделници, донякъде. Цивилизацията не изчезна в този си вид, просто неговият свят изведнъж рухна. С мигване на окото.
Докато беше зад волана на луксозната си лимузина, комбинацията от много нерви и кафета доведе до логична развръзка. Изведнъж нещо рязко го сви под лъжичката и той инстинктивно завъртя волана вляво, към идващия срещу него камион. И после всичко стана черно.
Събуди се в леглото си вкъщи. Отново бе понеделник, но Георги още не бе осъзнал този факт. Знаеше единствено, че бе късно, твърде късно да е между завивките. Съпругата му Ваня явно бе станала, без да го събуди. Господин директорът отдавна трябваше да е в офиса. Набра панически номера на Мичето:
— Ало, Мария, успал съм се. До двадесет минути ще съм при теб, някой търсил ли ме е?
— Георги? Ти ли си? Боже, не очаквах -отвърна жената от другия край на линията. -Не бързай. Нищо не те чака тук.
— Как така? Германците? Работата тръгна ли в онзи цех, дето имаше бунт?
— Леле, ама ти нищичко ли не знаеш? -Георги сякаш усети усмивката на Мимето. —Дай да почнем от начало.
Първо — германците. Когато са били в Румъния много им харесал бизнес климата. Вече май направиха първата копка. Това бе официалната версия де, иначе единият от делегацията май щял да остава да живее в Букурещ, много бил влюбен в местна девойка, срещнали се случайно в заведение, представяш ли си? Тъкмо и да наглежда новата инвестиция.
— Гадове. Оплели са наивника с местни шафрантии. Този дебелият германец ще се жени, нали? Дето бе почнал да оплешивява? С Хитлеровото мустаче?
— Същият.
— И аз мислех да направя нещо подобно с него, от началото си личеше, че той е слабата брънка във веригата. Братята румънци обаче са изпипали работата къде-къде по-добре.
— Късно е да се тюхкаш за това. Иначе акционерите побесняха, особено Владо, твоят човек. После взе куп прибързани решения...
— Майната му. Цеха?
— Сега за фабриката, в която ти уволни четирима души. Работи. Хората се страхуват и си налягат парцалите. Без повишения на заплатите. Четиримата са на борсата, съкратихме ги да вземат поне оттам някой лев.
— Значи е проработило.
— Има и още нещо — прокашля се Мария.
— Слушам.
— Освободен си. Владо е в основата. Не знам как гадовете успяха да го направят, докато си в болнични, наистина. Твоето момче, Иван, дясната ти ръка, доста помогна. Болничният ти се изгуби, той идвал уж да те види в болницата, ти си разписал молба за освобождаване... Да ти кажа правичката май хубаво те е оплюл пред Владо.
— Ванката? Дето го издигнах от нищото? Защо го е направил?
— Сега седи на твоето бюро, затова. На него правя по четири кафета на ден. Същият безскрупулен задник като теб е, добре си го обучил. На всеки час звъни на Владимир да се отчете, гъзоблизеца.
— И сега какво ми остава?
— Знам ли, сега ти затварям, моят нов началник Иван ме търси. Отново — и Мимето прекъсна връзката.
Георги остана седнал на леглото си. Мъчеше го адско главоболие, но това бе по-малкият му проблем. Истината беше, че нямаше никакъв спомен за болницата. Набра следващия номер:
— Ало, Владимир, здравей! Как си?
— Добре съм, Георги.
— Какво чувам за Ванката, вярно ли е? Дал си му моята позиция. Това малко неблагодарно лайно.
— Нямах голям избор, приятелю. Ти катастрофира в най-неудобния момент, после тази кома... Той бе единственият готов да поеме нещата. За провала с германците сигурно знаеш...
— Катастрофа? — ахна Георги.
— Нищо ли не помниш?
— Помня само как отивах да взема Ваня, щяхме да ходим на някакво събиране...
— Получил си инфаркт, така казаха от болницата. Относно съпругата ти...
— Инфаркт? Ама как ... — изненада се отново бившият директор.
— Виж, не съм аз човекът, защо не се чуеш с личния си лекар, а? — прекъсна го Владимир. -Скорошно оправяне -и му затвори. После се обърна към мъжа, който седеше на стола срещу него:
— Иване, нали разбра с кого говорих?
— Да -въздъхна Ванката. -Как е?
— Нарече те МАЛКО НЕБЛАГОДАРНО ЛАЙНО.
— Какво да ти кажа, Владо — лукаво се усмихна Иван. -Прегоря човекът. Такава е позицията, в един момент просто те изхабява. Четвърт век издържа все пак, време му беше да даде крачка назад и да направи път на младите.
— Гадна е нашата работа, Иване — поклати глава Владо. -Няма място за старите лъвове. Особено като останат сами. Винаги идва някой младок и ги убива. Не ми се вярва Георги да издържи много.
— Говорих с личния му лекар, остават му броени дни.
Павел се бе облегнал на перилата на моста и зяпаше морето. Беше зима, свиреп североизточен вятър духаше откъм морето и вдигаше огромни вълни, някои от тях дори успяваха да хвърлят пръски в лицето на младежа. Той се бе свил, за да се предпази от студа и се опитваше да си запали цигара. Пушеше много рядко, но днес имаше повод. Беше се скарал с приятелката си, затова дойде и тук, за да избяга от хората. В това ужасно време бе останал сам на целия мостик. Искаше малко да помисли, да се полюбува на стихията. Той бе от малкото хора, които можеха да видят красота в яростта на природата. Вятърът свистеше, вълните блъскаха под него и Павел така и не чу стъпките, които го доближиха. Подскочи от уплаха, когато усети ръка на рамото си. Обърна се рязко назад, за да види жена на средна възраст, в напреднала бременност.
— Леле — извика младежът. — Изкарахте ми акъла.
— Съжалявам — плахо отвърна жената. — Но вие сте единственият тук, когото мога да помоля за цигара.
— Да, разбира се — Павел трескаво бръкна в джоба си за кутията. Огънче?
— Благодаря! — усмихна се непознатата и жадно пое дима в белите си дробове. Закашля се. — Ужас, забравила съм как се пуши! Не съм го правила от над пет години.
— Дали сега е моментът да започвате? — учудено попита момчето и погледна издутия корем на непознатата.
— Не мисля че ще е проблем — тъжно отговори жената. Имате ли си приятелка?
— Имам -въздъхна Павката. — Скъса ми нервите днес, за това и дойдох тук, морето ме успокоява. Особено когато има буря.
— И аз съм тук заради бурята — усмихна се непознатата. — Един съвет, младежо, животът е пред вас. Каквото и да се случи, никога не подвеждайте любимата си. Понякога, обзети от себе си, забравяме кое е наистина важно. И причиняваме неописуема болка. Непреодолима.
— Съжалявам. Видно е, че говорите за себе си.
— Хората са жестоки. Хората са егоисти. Хората забравиха да обичат. Благодаря за цигарата!
— Моля - объркано отвърна Павел. — Накъде отивате?
— Никога не съм се качвала на втория етаж на моста, казват, че било много красиво. Гледката...
— Не и днес, бурята е ужасна. Вятърът горе ще е пронизващ.
— Само за малко тогава.
— Да дойда ли с Вас? Да помогна?
— Не, и аз понякога имам нужда да остана сама - отвърна непознатата и започна да изкачва витите стълби към панорамната площадка. Павел остана долу, замислен. След минута се бе върнал към предишните си мисли... И тогава видя как отгоре полита тялото на непознатата. Потъна в огромна 8-9 метрова вълна, която го отнесе за част от секундата. Младежът трескаво набра 112...
— Ваня? Тук ли си? - извика Георги. Беше му се причул някакъв шум откъм кухнята.
— Тук съм - чу я да казва. Вратата на кухнята се отвори и съпругата му застана в рамката, усмихната.
— От колко време съм така вкъщи? -попита мъжът. — Току що разбрах, че съм уволнен.
— От доста — не спираше да се усмихва Ваня.
— Ванката, представяш ли си? Дето аз го докарах във фирмата. Така да ме предаде. Идвал бил в болницата, нищо не помня. Подписал съм си бил молбата...
— Стават такива неща. Ти от години казваш, че тази работа те съсипва.
— Не бях готов, Ваня, и още не съм готов да се махна. Откак се помня съм Георги Георгиев, директор. Господин директорът. А сега съм просто един мъж в пижама, стоящ си у дома в средата на работния ден. С адско главоболие.
— Може би сега ще отделиш време за по-важните неща в живота си. Неща, които така и не ти остана време да свършиш.
— Като какво например?
— От теб зависи.
Настана неловко мълчание. Георги седна на дивана в хола и се вторачи в картината на стената срещу себе си.
— Кажи ми пак, Ваня, защо взехме тази картина? Уж хубаво, младо момиче, а погледът един такъв... Пронизващ.
— Не помниш. Местен художник, с много тежка съдба. Това момиче му е спасило живота. Той твърди, че е вещица.
— А така. Донесла си вещица вкъщи. Чета обвинение в погледа й. Сякаш гледа в душата ми. И не й харесва това, което вижда. Искаш ли да хапнем?
— Не съм гладна.
На следващия ден Георги излезе на разходка, ей така, да го духне малко вятъра. Ваня отказа да напусне дома, и той тръгна самичък по брега на морето, заслушан в писъците на гларусите. Болеше го глава, и то не от днес. Вратът му също бе схванат. И незнайно защо паметта му си правеше дебелашки шеги с него. Не помнеше катастрофата, не помнеше да е лежал в болница, от последния ден преди сблъсъка в главата му имаше само откъслечни фрагменти. Все едно някой бе рязал напосоки лентата със спомените. Помнеше как Мичето го нарече Антихрист. Помнеше как се готвеше да излезе с германците. Помнеше част от скандала с работниците. И май нищо друго...
Телефонът му тихо избръмка. Беше личният му лекар:
— Жорка, как си?
— Добре съм, доктор Панайотов. Предполагам.
— Не трябваше да те пускам, сега съжалявам. Обеща да ми звъниш всеки ден, а откак си тръгна не си се обаждал, не си идвал и на преглед. Нали знаеш, че лекуваме мозъчен отток?
— Какво?
— От травмата, черепно-мозъчната травма след катастрофата.
— Наистина нищо не помня.
— Пуснах те за няколко дни, да уредиш делата си.
— В смисъл?
— Нормално е да не помниш, често след такива удари има амнезия. Епилепсия да имаш случайно? Шизофренията не е рядкост. Имаш менингоенцефалит и късен мозъчен абцес.
— Не, не. Чувствам се отлично.
— Виж, Георги — тонът на доктор Панайотов стана изведнъж много сериозен. — Ти беше в кома, от която не очаквахме да излезеш. И изведнъж една сутрин сестрата те намери да седиш на леглото, изкара си акъла горката.
— Еми чудодейно съм оздравял, това е.
-Не, Георги, не си. Изследванията ти го показват. По чудо си в съзнание. Ела още днес да ти дам шепа хапове, но имай предвид че живееш живот назаем. Затова ме убеди да те пусна у дома, за последно. Състоянието ти е такова, че всеки момент може да се сринеш на земята. Ще ритнеш два пъти и толкоз.
— Колко време имам?
— Дни, Георги, дни. А, да, така и не ти казах. Относно съпругата ти. Аз, такова...
Късно. Георги вече беше затворил. В кънтящата му от болка глава отекваха думите на доктора – ДНИ...
Не година, не месец, може би нямаше и седмица. Оставаха му броени дни преди мозъчният отток да го направи зеленчук. И после да го убие.
Мобилният му телефон отново избръмка. Този път бе Мичето и по стар навик започна без предисловия:
— Георги, важно е.
— Слушам.
— Коя новина искаш – лошата или по-лошата?
— Давай подред, днес явно така е тръгнало.
— Окей. Помниш ли Катя?
— Бременната жена, дето освободихме?
— Дето ТИ я уволни. Същата.
— Какво за нея?
— Хвърлила се е от моста. Снощи разбрах.
— Ужасно.
— Качила се е на втория етаж на моста и скочила оттам. Пред очите на някакво момче, страшна буря е било. Изчезнала веднага, още не са намерили тялото.
— Съжалявам.
— Има защо.
-Това ли е?
— Не. Говорих с Диана Щерева.
— С кого?
— Жената те търси доста време, идваше още преди катастрофата. Говорила съм ти за нея. Парцалива една такава.
— Не помня. Много неща ми се губят тези дни. От удара е.
— Казах й, че не си вече при нас, но тя настоя. Днес дойде с едно момченце. Петгодишно момченце с гола глава. Твърди, че е твое.
— Стерилен съм, Мария. Нямаме деца с Ваня, както знаеш. Целият си живот посветих на работата.
— И докъде те докара това?
— Доникъде.
— Срещни се с жената и детето, Георги. Умен човек си, винаги съм го казвала. Може и да намериш как да й помогнеш. Ще ти пратя телефона й като съобщение.
— Не обещавам.
— А, да, Георги? Винаги съм мислила, че Ваня е Човекът с главно “Ч“ във вашата връзка.
— Защо ми го казваш това?
— Липсва ми.
Същата вечер Георги седеше на масата в хола и се взираше в ядосаните тайнствени очи на девойката от картината. Ваня го гледаше усмихната.
— Остават ми дни, знаеш ли? -тежко продума той и отмести поглед от картината. Взря се в очите на съпругата си. Бяха започнали да стават от сини пъстри, като тези на вещицата.
— Предполагах — отвърна му тя, без да спира да се усмихва. — Все пак ти бе доста време в кома, не се очакваше да излезеш от нея.
— Защо си толкова спокойна, не разбирам? — изръмжа мъжът и отново се вгледа в картината. Погледът на девойката те следеше, независимо в коя част от стаята се намираш. Дяволска илюзия.
-Ще се оправи ли нещо, ако се притеснявам?
— Тия дни си доста странна.
— Възможно е.
— Какво да направя, какво ми остава да направя? Та аз просто нямам време...
— Най-голямата ни заблуда в живота е да си мислим че имаме време. А то си минава, без да ни пита. И ние се обръщаме един ден назад и с ужас установяваме, че не сме свършили и една десета от нещата, които сме планирали...
— Ваня, цял живот градих кариера. И какво имам насреща? Къща с кредит, която ще ти е трудно да задържиш.
— Няма да ми липсва.
— Изхвърлиха ме от работа, май с измама. Даже нямам и обезщетение.
— Стават такива неща.
— Знаеш ли какво съм правил, за да запазя поста си? Ужасни неща, Ваня. Ужасни. Уволнявах, лъгах, шантажирах, изнудвах. Днес разбрах, че бременна жена се е самоубила, понеже я уволних. Представяш ли си? Превърнах се в нещо ужасно, миличка. Чудовище. Нямам идея как ме изтърпя досега? Та аз те пренебрегвах във всяко едно отношение, заради мен нямаш деца. И какво получи ти? Няколко ваканции в скъпи курорти и два-три луксозни парцала в гардероба. Заслужаваше ли си?
— Знаеш отговора.
— Аз съм провал, Ваня. Провалих се и те завлякох със себе си. Искам като си отида да намериш някой по-добър. Ти го заслужаваш.
— Съмнявам се, Георги. Знаеш ли, никога не е късно да се промениш... Ако го решиш дълбоко в себе си, Вселената ще усети промяната в теб.
— Значи има надежда за мен?
— Надежда? Не надежда, вяра. Трябва ти вяра.
Георги посрещна изгрева на брега на морето. За пръв път от над 30 години. През цялото време, в което обитаваше луксозния офис с гледка към морето не е му се бе радвал така, както му се любува тази сутрин. За пръв път от няколко дни времето се бе успокоило, вятърът бе паднал, и вълните бяха не по-високи от десетина сантиметра. Бившият директор запретна крачолите на панталоните си, взе обувките и чорапите си в ръце и зашляпа бос по мокрия пясък. От време на време някоя леденостудена вълна заливаше глезените му и го караше да изтръпва. За миг заглушаваше оглушителното кънтене на болката в главата му.
Ето го и слънцето, величественият червен диск бавно започна да изплува от морето. Георги застана с лице към него и разпери ръце да го посрещне. Остана така известно време, да се наслади на момента. Едва ли щеше да има още много такива. Живей за момента, това бе неговото мото днес. Не се тюхкай за миналото, не можеш да го промениш, му бе казала снощи Ваня. Бъдещето е неясно. Имаш този момент, имаш сега. И той никога няма да се повтори, наслади му се.
От унеса му го извади притеснен женски глас:
— Господин Георгиев, здравейте!
Беше мистериозната жена с малкото момченце, Диана. Георги й се бе обадил с предложение да се видят, и тя разбира се бе дошла. Мъжът я огледа критично. Жената бе на средна възраст, личеше си че доскоро е била красавица. И после животът бе минал през нея. Още преди да отвори уста бившият директор вече знаеше какво ще каже тя. Такива срещи бяха ежедневие докато бе в големия офис с изглед към морето. Най-често го причакваха отпред, пред фирмената сграда. До колата му. И започваха с молбите. И винаги отговорът бе един и същ – няма как. Не мога да ви дам пари, казваше на всички той, и аз съм на една заплата. Фактът, че управлявам една от най-големите компании в района не ми дава право да харча безотчетно средства. После Георги виждаше как лицата на молителите помръкват, как навеждат още рамене, прегърбват се и тръгват в неизвестна посока, нарамили огромен невидим товар. Най-често ставаше въпрос за болен роднина, който явно щеше да си отиде... Хората знаеха, че ще им откаже, знаеха много добре. Но въпреки това бяха длъжни да опитат. Надеждата умира последна.
Ситуацията с Диана явно бе същата. Детето бе болно, виждаше се. Вероятно бе на химиотерапия, щом нямаше коса. Другият очевиден факт бе приликата между двамата, явно бяха майка и син. Личеше си, че жената е смутена. Личеше си, че не й е останала надежда. И въпреки това щеше да пита. Щеше да помоли. Няма майка на света, която да не направи всичко по силите си за детето си. Това е заложено в гените на всяко живо същество.
— Много се извинявам, господине — започна с издайнически треперещ глас Диана. -Ние се познаваме.
— Така ли? — повдигна вежда Георги. — Откъде?
— Имаше едно парти, преди около шест години. Имахте гости от чужбина, бяхте затворили заведението, в което работех тогава.
— Не помня да съм Ви виждал, но това не е необичайно, в последно време имам проблеми с паметта — отвърна мъжът.
— На това парти ние с Вас... Имахме връзка. Мимолетна. Аз забременях.
— Чудна работа — усмихна се Георги и понечи да й каже, че е стерилен. После се взря в очите на детето. Бяха небесносини. А кожата му бе толкова бяла, все едно прозрачна. Момчето стоеше и го гледаше, без да се усмихва. Един сериозен малък мъж, минал вече през Ада. Малък ангел, пратен му в последните му дни. Детето, което никога не бе имал. Детето, което Катя можеше да има, ако се бе намерил някой да й подаде ръка. Просто едно дете. Имаше ли значение чие е? Мъжът прочисти гърлото си от заседналата буца и каза тихо:
— Какво му е?
— Левкемия. Донор има, но клиниката в Германия чака пари, за да го вземе. Нещата са спешни и на живот и смърт.
— Колко трябват?
— Много. Ужасно много.
Не след дълго Георги отново седеше на холната маса под укорителния поглед на момичето от картината. Жена му бе приседнала в другия край на масата и го гледаше изпитателно.
— Знаеш ли — започна той. — Искам да направя нещо, преди да си отида. Приеми го като изкупление на греховете ми.
— Много добре — усмихна се Ваня.
— Не искаш ли да знаеш какво е? Може да засегне и теб...
— Доверявам ти се.
— Винаги си ми се доверявала, и виж докъде я докарахме.
— Нали се разбрахме, да не гледаш назад? -каза тихо Ваня. — Късно е за равносметки. Сега е времето да живееш, все едно ти е за последно. Понеже наистина може да е така.
— Винаги си ме подкрепяла, а аз никога не ти благодарих. Ето, правя го сега -благодаря ти за всичко!
— Моля.
— Мисля, че срещнах ангел днес. Беше малък, с прозрачна от болестта кожа и сини очи.
— Променяш се, Георги.
На следващия ден бившият директор си уреди среща със стар приятел, мъж с който не се бяха виждали от четвърт век. Онзи дори се стресна, като разбра кой го търси. А не бе от хората, които лесно се стряскат. Но не отказа срещата...
Георги мина през шпалир от охранители, които щателно го претърсиха. Взеха му мобилния телефон и го въведоха в луксозен разточително декориран офис. Зад масивно бюро седеше огромен мъж в елегантен костюм. В момента, в който го видя гигантът скочи с неподозирана пъргавина, направи две крачки напред и силно го прегърна. После му посочи кресло, на което Георги седна.
— Какво те води тук? -възкликна едрият господин. -Колко време мина?
— Много, Киро, ужасно много.
-Искаш ли пура? Лимитирана серия са, лично си ги взех от Куба. Листата се навиват на бедрата на млади момичета.
— Защо не? -усмихна се Георги. -Няма да ми навреди на здравето.
— Като каза здравето, как си? Чух за катастрофата, бяха те отписали май... Съжалявам за...
— Добре съм -прекъсна го бившият директор. — Всъщност за това идвам. Трябват ми пари за операция. Спешна операция в Германия.
— Хммм -отвърна му Киро. — Нали знаеш с какво се занимавам?
— Знам, Кириле — поклати глава Георги, – и ако въпросът не бе на живот и смърт, нямаше да дойда и да ти искам пари. Но нямам време.
— Знам, че не одобряваш това, което правя. Виж, приятелю, аз си имам принципи. В бандитския занаят тези принципи са много важни, разбираш ли? Ние сме животни, и се разправяме с животни. А ти си различен... Довчера ми беше кумир, даже като разбрах как Владо и Ванката са ти подлели вода мислех да пратя две момчета да им натрошат кокалите. Даже бях убеден, че това ще искаш от мен.
— Не, Кириле, не търся отмъщение. Искам живот. Та, да хванем бика за рогата, ще ми помогнеш ли?
— Ех - отвърна грамаданът, — винаги си бил директен. Решителен. Имаш топки. И знаеш, че ти си единственият човек в света, на който няма да откажа. И знаеш много добре защо.
Бяха деца, когато стана белята. Беше лято. Лято, което Киро нямаше да забрави докрая на живота си. Огромна група деца, измежду които и те двамата, бе тръгнала към скалите да скача в морето. Тартор на групата тогава беше Иво – длъгнест, пъпчив младеж, две-три години по-голям от другите, злобен и дребнав. Този ден Иво си бе набелязал за жертва Киро, който бе най-малкият от всички, и освен всичко друго бе и възпълен. Иво го обижда през целия път до морето, настрои и другите срещу него. Като стигнаха скалите, видяха, че има силно мъртво вълнение, без наличието на вятър огромни вълни се блъскаха в камъните, вдигаха пръски и после със съскане се прибираха обратно.
Никое от децата не се наемаше да скочи, просто не знаеха дали ще могат да излязат от негостоприемното море.
— Айде бе, дебелак, покажи ни една бомба! - извика изведнъж Иво и се затича към гледащия вълните Киро. Ритна го в задните части с все сила, с идеята да го уплаши. Момчето залитна напред, подхлъзна се на мократа скала и падна в бушуващата бездна. Децата изохкаха. Иво се наведе напред и се изплю злобно към морето:
— Свинята падна сам, ясно ли е? Убих ви, гадини мръсни.
Децата се умълчаха, само гледаха ужасени борбата за живот на малкия пухкав Киро. Детето се опита да се хване за една скала, вълната изотзад първо блъсна главата му в нея, после го завлече надолу. И момчето изчезна в бялата пяна.
Тогава се чу плясък и децата се огледаха. Георги бе скочил в дълбокото, след потъващото тяло. Всички отново изохкаха. Минаха мъчителни тридесетина секунди. Заради бялата пяна не можеше да се види нищо. Просто прииждащите вълни. И изведнъж от водата се показа глава, главата на Георги. Пляскаше с една ръка, с другата държеше малкото пухкаво момче.
— Помогнете ми, глупаци! — изкрещя Георги. — Много е тежък.
Децата се сепнаха, направиха верига и момчето, което бе най-близко до водата хвана свободната ръка на Георги. Издърпаха ги, а Киро плю вода и кашля в продължение на десетина минути. На челото му бе цъфнала грозна рана от удара в скалата и кървеше. Иво нищо не каза, просто се обърна и си тръгна.
Киро се промени след онзи ден, вече не бе същото пухкаво слънчево дете. Стана мълчалив, започна да спортува, и преди да стане на двадесет вече беше огромен. А Иво един ден просто изчезна. Обявиха го за издирване, намериха го седмица по-късно, на дъното на морето, точно пред онази скала, от която бе бутнал Киро. Около краката му бе излято бетонно блокче, а след аутопсията се разбра, че повечето му кости са счупени. С бухалка.
Официално разследването бе срещу неизвестен извършител, но всички в града знаеха. Така започна шеметната сенчеста кариера на Киро.
— Ще ти дам парите, Георги -твърдо отсече Кирил. — Още сега — и се завъртя на 180 градуса, към огромния сейф зад гърба си. Започна да набира цифровата парола.
— Но искам да знаеш нещо - добави той и погледна Георги в очите. — Бях започнал да ти говоря за правилата в животинското ни царство. Ти ми спаси живота, аз ти давам заем. Без да те проверявам, без Запис на заповед. На честната ти дума. Подведеш ли ме обаче, излъжеш ли ме по някакъв начин – ще ти пратя Попето. Не става въпрос за парите, нещата са принципни. Как ще ми върнеш тези средства?
— Ще ипотекирам къщата и ще взема заем. Банката вече е разписала, въпрос е на седмици – данъчни оценки, скици и други глупости. До месец ще съм ти върнал парите.
— За твое добро ще е да е така. Ако не – Попето идва и те застрелва в сърцето. Чиста работа. Не го ли направи, всичките ми партньри ще разберат, че съм слаб. И хиените ще разкъсат лъва, както стана на твоята работа. Всички хищници надушват кръвта, независимо колко слаби и незначителни ти се виждат сега.
— Разбирам — отвърна Георги, гледайки Киро в очите. — Дай ми една торба, да не ходя с пачките така по улицата.
След като изпрати Георги, Кирил набра номер на мобилния си телефон:
— Попе, ела, трябваш ми.
Не след дълго в офиса влезе малко човече, не по-високо от метър и шестдесет. Имаше стегнатата походка на спортист, бе облечен с дънки и спортно яке, човек можеше да го размине сто пъти по улицата, без да му обърне внимание. Това бе търсен ефект при Попето, понеже мъжът правеше всичко възможно да остане незабелязан. Много ценено качество в тази професия. Единственото, което можеше да издаде убиеца, бяха очите му. Ако някой се объркаше да се взре в тях, щеше сериозно да се стресне. Понеже очите на Попето бяха мъртви.
— Попе, знаеш ли кой е Георги Георгиев?
— Знам, шефе, бившият директор. Преди малко го разминах на входа на сградата.
— Дадох му пари назаем, да се лекува уж.
— Така...
—— Проследи го, нямам му вяра. Виж къде ще отиде с парите, обикновено хората бързат да се отърват от тях, никой не обича да рискува и да разнася насам-натам огромни суми.
— Разбрано — кимна Попето и излезе безшумно.
След има-няма час Попето потропа на вратата на шефа си и влезе по същия начин както бе излязъл, без дори да размести слоевете на въздуха.
— Шефе, относно Георги Георгиев...
— Слушам те.
— Имаме проблем.
— Какъв?
— Позна за парите, човекът побърза да ги внесе в банка, даже на момента ги приведе по сметката на някаква германска клиника.
— Нормално, нали ще се лекува? Не си разбрал, всичко е наред значи.
— И аз така реших, в началото. После дадох някой лев на касиерката и тя ми снима платежното, на английски е.
— И?
— Георгиев не плаща собствената си операция, Кириле. Плаща сметката на някакво болно дете.
— Има ли как да спрем транзакцията? -прехапа устни босът.
— Никакъв, експресна е, парите са вече по сметка на клиниката.
Георги бе седнал на холната си маса, лицето му сияеше. Чувстваше се толкова добре, че дори и главоболието бе спряло да го мъчи за миг.
— Какво стана, кажи ми? — попита го Ваня. — Виждам, че си доволен.
— Изпратих болното момче в Германия, вече е в самолета с майка си. Сметката им в клиниката е оправена. Не знам дали тази ми постъпка изчиства целия ми живот, но повярвай ми, никога не съм се чувствал по-добре.
— Радвам се. Много се радвам за теб, Георги. Успя да се промениш за малкото време, което имаше.
— Казах ли ти колко си странна? -не спираше да се усмихва мъжът. -Всяка съпруга на твоето място би вдигнала лют скандал. Та ти не знаеш какво ме чака...
И сякаш в потвърждение на думите му телефонът избръмка. Скрит номер.
— Аз съм.
— Предполагах — отвърна Георги, на секундата разбра, че говори с Кирил.
-Излъга ме.
— Така е.
— Кое е момчето? Син ли ти е?
— Може и така да се каже.
— На теб не ти остава много, нали? Затова го направи?
— Затова.
— Интересен човек си, Георги. Знаех, че ме лъжеш и въпреки това ти помогнах. Дълбоко в себе си усещах, че ако беше за твоето здраве не би дошъл. Ти просто не си такъв. Ако мислеше за себе си, нямаше да се хвърлиш в морето след мен... И въпреки това ти дадох парите. Много съм глупав, нали?
— Не мисля. Мисля, приятелю, че си един от последните истински гангстери. Понеже честта ти за теб е по-важна от куп хартии. Сегашните мутри не могат да го разберат това. Тяхната дума не тежи. Техните сърца са заешки. Те обичат да крадат и да предават своите, да бият малките и да слугуват на големите. Докато не им се отдаде шанс да им забият нож в гърба. А ти, ти си от една умираща порода. Също като мен.
— Попето те чака отвън. Бях ти обещал нещо.
— Разбирам. Благодаря ти!
— И аз ти благодаря! Съболезнования за Ваня! Беше невероятна жена.
— И още е. Сбогом.
— Сбогом, приятелю.
Георги затвори и погледна съпругата си.
— Ти не си истинска, нали? — продума тихо той. — Затова не се храниш, не излизаш навън, не ми се караш. Само се усмихваш от другия край на масата. А аз съм шизофреник.
— Не съм тук в класическия смисъл на думата.
— Вечерта на катастрофата ти бе в колата, нали?
— Да. Карахме се, жестоко. Бях разбрала, че си уволнил Катя. Ти получи микроинфаркт и се заби в насрещния камион. И двамата бяхме свършени, само дето отивахме на различни места. Аз, Георги, съм от много стар род, знаеш. От същия род като момичето от картината. И в мен има нещо вещерско, па макар и много малко. Ние обичаме веднъж в живота си, можем да дадем сърцето си само на един мъж. Ти имаш моето, откакто скочи за Кирил от онази скала. Знаех, че го имаш в себе си, просто го бе забравил през годините. И докато умирах, си представих братовчедка си, Веси. Последната веда, пазителката на този край. Мисля, че някак си направихме връзка. Помолих й се за теб, помолих се за чудо. Исках да получиш малко време, съвсем мъничко. Колкото да изчистиш кармата си. Да изживееш живота си правилно, па макар и само за няколко дни. Понеже както ти казах, никога не е прекалено късно. Пък и Съдбата винаги ти дава възможност, така е устроена Вселената. Веси ми се намръщи, не искаше да ми помогне. Тя вижда, нали разбираш? Тя вижда всичко, видя черната ти аура, видя самоубийството на Катя. Видя обаче и в какво състояние съм, видя, че ми остават секунди живот. И тръсна глава. А аз се озовах тук.
— Благодаря ти! — -отвърна Георги. — За пореден път. За всичко.
После мъжът се замисли и попита:
— Ваня, тази Веси не е ли много известен хирург? Сега вече не е като на картината от стената, сега е зряла жена. Обаче годините не й личат.
— Същата. А не й личат, понеже ведите остаряват по-бавно от нас. Много по-бавно.
— Има логика да стане доктор де, лечител. Всичко наред ли е при нея? На мен информацията малко ми се губи тези дни, но почти съм сигурен, че доктор Веселина Коева бе арестувана и сега търка наровете в ареста, и то май от доста време. Или се бъркам?
— Не, Георги, не се бъркаш – отвърна му Ваня. -Когато ние катастрофирахме, тя беше вече в ареста. И още е.
— Жената, спасила толкова животи? В ареста? - не спираше да се учудва мъжът. -С какво обвинение?
— Не знам, Георги. Не ми каза. Ведите никога не казват, не се оплакват и не търсят помощ. Те разчитат на собствените си сили. Разчитат на Майката Земя. Пък и да искаш, вече не можеш да й помогнеш. Времето ти почти изтече, усещам го.
— Значи знаеш какво ме чака отвън?
— Знам. Съдбата.
— Страх ме е.
— Няма от какво. Пък и не си сам, имаш мен. Винаги си ме имал. Нямаш си представа, колко съм горда с теб сега.
— Дай ми ръка, Ваня.
Беше понеделник. Един от многото. Последният. Двамата излязоха заедно през входната врата, под одобрителния поглед на момичето от стената. Обля ги ярка слънчева светлина.
*Четохте откъс от сагата Куцулан.
