Найден
Найден извади късмет това лято, взеха го в петзвезден хотел на Слънчев бряг, като пиколо. Той работеше от дванадесет годишен, нямаше голям избор. Всъщност когато израснеш на село работиш откакто се научиш да ходиш, винаги има нещо за правене. Момчето живееше в кирпичена къщичка на края на селцето, с майка си. Хората в малките населени места са страшно практични. Откакто се разбра че Пена, майка му, не може да има деца, мъжете взеха да странят от нея. Тя прие този факт стоически, грижеше се за родителите си до кончината им, после заживя сама, в къщата, в която бе израснала. Нямаше кой знае колко приятели, а когато остана сама те намаляха още повече. Жената бе работила дълги години в цех за млечни продукти в съседното село, докато не повреди гърба си от постоянното вдигане на тежките каси с кисело мляко. Във всеки колектив аутсайдера получава най-тежката работа. Освободиха я, на късмет държавата й даде символична инвалидна пенсия. Пена започна да работи кърска работа, където я повикат. Преживяваше някак си. Бе се затворила в себе си, рядко й се случваше да изговори повече от стотина думи на ден. И тогава, изневиделица, чудото се случи. Една сутрин на вратата й се потропа.Пена скочи, не очакваше гости. Всъщност никой не бе влизал в дома й от погребението на майка й. Сърцето на жената затуптя ускорено. Кой се бе сетил за нея и защо? Напоследък обирите на самотни хора по селата бяха зачестили, но тя нямаше нищо, буквално нищо. Пенсията отдавна бе свършила, а от заработените 10 лева вчера бяха останали лев и петдесет. Грозна нашенска реалност.
-Нямам нищо за крадене, ходете си! - извика ужасената жена.
-Пено, аз съм - чу се мъжки глас отвън. -Отец Калоян. Трябва да говорим.
Тя позна гласа, разбира се. Редовно ходеше на службите му. Отвори вратата и тогава го видя за пръв път.
Попът държеше малко вързопче, миниатюрно едно такова. От него се подаваше гола бебешка ръчичка, която сякаш й махна. Жената се наведе напред, и видя мъничкото личице. Беше усмихнато. Отецът посегна напред за да й подаде детето. Пена го хвана внимателно, все едно поема най-нежното и уязвимо съкровище на света. Малката протегната ръчичка я погали по лицето.
-Това е Найден, запознайте се - прокашля се отец Калоян. -Намерих го тази сутрин, на стълбите на черквата. Познавам те от много години, Пенке, и знам какво копнее сърцето ти. А ти имаш златно сърце. Приемаш ли да му станеш майка? Аз ще се погрижа за документите.
Пена галеше с грубия си пръст нежното лице на детето. Не чу и дума от казаното.
Помогна й отец Калоян. Всяка неделя събираше пожертвувания за малкото семейство в черквата, хората носеха стари дрешки, храна. Кой каквото има.
Пена бе грижовна майка, Найден израстна обичано и гледано дете. Въпреки крайната бедност двамата винаги можеха да разчитат един на друг. Поп Калоян почина, когато момчето бе на дванадесет. Той бе най-близкото нещо до баща, който Найден някога бе имал. И той, и майка му приеха кончината на отеца много тежко. Тогава и помощите от църквата спряха, и те трябваше да разчитат само на себе си. Тази година Найден се хвана на работа. Всякаква работа, рамо до рамо с майка си. Излизаше на обяд от училище и хукваше към полето. Или към пасбището. Или към кравефермата. Чорбаджиите бяха доволни от него, момчето работеше колкото възрастен мъж. Но бе два пъти по-пъргав. Плащаха му пълен надник.
Найден имаше едно увлечение, още откакто за пръв път стъпи в училище. Той обичаше да рисува. Най-често го правеше с молив, после мина на пастели. Имаше моменти, особено през тежките зими, когато нямаха пари за дърва и ток, и въпреки това за скицник и пастели се намираха. Пена отделяше от залъка си, само и само да види усмихнатото лице на детето си, докато стои наведено над белия лист. Под трепкащият пламък на свещта се раждаха първите рисунки, дело на многообещаващ млад талант.
-Имаш го - каза му веднъж Пена, докато лежеше в леглото си. -Имаш го в себе си.
Не се чувстваше добре от известно време, ако бе отишла на доктор той щеше да й каже да си почива повече и да се храни по-добре, жената бе в състояние на пълно изтощение. Но на преглед тя така и не отиде.
-Не е от мен таланта ти - продължи тя, -ей Богу, не мога една права линия да нарисувам, с тия моите калпави ръце. Сигурно истинската ти майка е художничка.
-Мамо - отвърна й Найден. -Първо, твоите ръце не са калпави. Ти ме отгледа с тях, за което съм ти безкрайно благодарен. Имам всичко, от което имам нужда. И второ, истинската ми майка не е художника. Светица е. И аз я гледам в момента.
-Обещай ми нещо - усмихна се Пена и се завъртя на една страна, за да може да погледне сина си в очите. -Обещай ми го сега. Не ми остана много време.
-Какво ти трябва, само кажи - вдигна глава от рисунката си Найден. -Стига да е по силите ми...
-Дори и след като си отида, не спирай да рисуваш, чу ли? Рисуването ще те изкара от тая мизерия.
-Никъде няма да ходиш - отвърна й Найден. -Един ден искам да си до мен, като направя първата си изложба.
Пена само се усмихна и се загледа в черния прозорец. Отвън имаше буря, зимна виелица. Вятърът въртеше снежинките във всички посоки, хвърляше ги в процепите на старата дървена дограма и виеше в комина. Жената се заслуша в звуците, идващи от снежната пустош. Затвори очи и се пренесе в друга реалност, в много по-хубава реалност. Такава, каквато бе виждала само по филмите, прожектирани от малкото телевизорче с антена, наследство от родителите й. Там, в новата реалност нямаше студ, нямаше глад и болка, нямаше превиване на гръб за жълти стотинки. Представи си Найден на огромно събиране, облян от светлините на прожектори. Беше облечен в дрехи като от филмите, изглеждаше много красив. Хората му пляскаха, а навсякъде около него имаше картини. Майсторски изрисувани картини. Караха Найден да говори пред тълпата, той се усмихваше притеснено. Пена стоеше до сина си, смутена в новата рокля. Никога не бе имала нова рокля. В тълпата видя отец Калоян, усмихваше се и й махаше да дойде. Гордата майка стъпи напред...
Силният вятър, бушуващ отвън, най-накрая успя да отвори малкия прозорец. Райберът му просто изхвърча и виелицата нахлу победоносно в малкото помещение, носейки парцали сняг. Найден скочи да затвори прозореца, а в това време студеният вятър загаси свещта със замах, погали Пена по бузата, обиколи стаята и се насочи към комина, за да излезе. Прибра със себе си и душата на измъчената жена. Отнесе я право нагоре. Пена си отиде така, както бе живяла, тихо и без да се оплаква, с усещането, че е изпълнила дълга си. Щеше да остави на света на човеците един достоен млад мъж.
*Четохте откъс от сагата Куцулан.
